„Песента на Добруджа” омагьоса публиката с багри, истории и емоции


Калинка Михайлова от випуск 1975 на Руската гимназия почете юбилея на училището си с ревю на носии

Няма да скрия, че в моя естетически кодекс голямо и значимо място заемат хората, които не напълно професионално, но с много любов и последователност се занимават с българската традиционна култура и бит. Събират и съхраняват ризи, сукмани, престилки, кърпи, котли и грънци и превръщат вещите от ежедневието на миналото в съкровища. Такива хора считам за свои духовни сродници и затова имам ли възможност да посещавам и отразявам подобни събития, го правя. Вярвам, че до широката общественост трябва да достигне  повече информация за тяхното народополезно дело. В лицето на Калинка Михайлова от випуск 1975 на Руската гимназия „Максим Горки” в Русе, видях такава сродна душа и затова посетих нейното ревю на носии „Песента на Добруджа”.
То бе представено в зала „Изкуство” в РБ „Любен Каравелов”. Пъстрото дефиле с автентични женски облекла от различни райони в Добруджа се организира с посвещение на випуск 1975 година на Руската езикова гимназия, която тази година празнува като Средно училище за европейски езици 55-ата си годишнина. Ревюто предшества с един ден официалния юбилей на училището и бе предназначено за ученици, учители и приятели на гимназията и почитатели на традиционните български костюми. Пъстра, красива, жизнерадостна и весела бе предюбилейната инициатива.
В „Песента на Добруджа” Калинка Михайлова вплете разказа за създаването на своята колекция. Тя не скри вълнението си и сподели, че традиционните женски облекла, които показва, са събирани с много любов, радост, но и с много болка. Тласък на началото дава намерена на сметището на село Ряхово носия. Прибрана от съпруга й, тя е съхранена като номер 1 в колекцията й. За пръв път самобитната етнографка се облича с носия през 1993 г. по настояване на лелята на майка си. Толкова магнетично е това докосване до миналото, че я зарежда с желание и сила да обикаля селата на съвременна Добруджа и да събира непотребните за други ризи, чукмани, кърпи и др. вещи от бита. Когато слушах разказа на Михайлова за това как се е сдобила с бродиране на кърпа за водене на хоро, се сетих за онзи ден, в която една батинчанка ми подари пъстротакана и везана ялъчка, кърпата, която хърцойката втъква в пояса си преди да се появи на публични места. Споделях вълнението и радостта й и разбирах богатството на емоциите, които са я движили докато събира и показва съкровищата на миналото. Със съжаление тя сподели, че при обиколките си е посрещана с радост, но е била обект и на изнудване заради огромното си желание да се сдобие с приказните дрехи, събрали силата на слънцето и цветовете на земята.
Михайлова разказа легендата за свети Георги за произхода на багрите в българските шевици. Когато светецът победил ламята, освободил бялото жито, руйното червено вино, златния мед на изобилието. Затова българската шевица е пъстра, многоцветна, магнетична и привлекателна. Прелестта на българското женското облекло е толкова забележителна, че възхищава и пътешествениците, обикаляли българската земя. Българската женска носия достига разцвета си в епохата на Възраждането.
Ентусиастът етнограф винаги може да бъде разпознат по радостта, любовта и възторга, с който разказва за колекцията си. Колекцията на Михайлова съхранява освен от елементи на бита и прелюбопитни истории
Ревюто започна с представяне на традиционната за Добруджа жътварска носия – мъжка и женска, ушити от домашни памучни тъкани. Дори на нивата, в усилните дни на жътвата добруджанката искала да бъде красива. Михайлова припомни старата традиция младите жени да отиват на жътва като на празник, закичени с китка цвете. През деня цветето било кътано, натопено в съдинка с вода, за да може вечерта, прибирайки се към дома, отново да се закичи с него. Най-интересният елемент от женското жетварско облекло бе забрадката (сачак), украсена с едно от ней-древните гиздила на жената – мънистата. Любопитната история около забрадката е, че тя е подарък от млад мъж, които владее много от традиционните женските умения – шиене, плетене, бродиране.
За мен една от най-интересните беше историята на два сватбени кадифени костюми от село Шуменци, Силистренско. В него живеят преселци и преселени балканджии. Балканджийско население дошло в Шуменци в началото на ХХ век, бедни били онези времена, младите се женели с дрехите от ежедневието, невестите не можели да се нагиздят дори в най-важния ден от живота си. Историята на информаторката на Михайлова баба Надежда е следната. В навечерието на сватбата си девойката, силна и горда балканджийка, тропнала с крак на своя годеник и му казала: „Ако ме обичаш, ще ми купиш кадифе за костюм”. Годеникът отишъл чак до Русе, за да изпълни поръчката на любимата си. Както било по обичая си в онова време, Надежда се похвалила на своята приятелка Харалана, която също била годеница. И тя поискала кадифе за костюм от своя изгорник. Двата кадифени бродирани костюма надживели своите стопанки, изработени преди повече от 75 години, те привличаха публиката със семплата си красота и с романтичвост. Костюмът се съчетавал със забраждане с баръш, той подчертавал прелестта на младото женско лице.
Колекцията на Михайлова пази русенски хърцойски костюми от Ряхово, ловешка и плевенска двупрестилчена носия, ловешката е комбинирана с колан, тъкан на кори; плевенската е пищималена с тъкана престилка, обточена с ивици от черно кадифе.
Разбира се, акцент в колекцията бяха носиите на преселците, етнографска група от населението на Добруджа. Те са българи, преселени от Румъния в България, след влизане в сила на Крайовската спогодба. Така се нарича договор, който задължава през 1940 г. Румъния да върне Южна Добруджа в пределите на Царство България. Така е решен т. нар. Добруджански въпрос, който се създава след края на Руско-турската война от 1877-1878 година. Тогава, за да компенсира Румъния за отнетата Южна Бесарабия, по силата на Парижкия договор, Русия предлага Северна Добруджа да стане част от нея. Румънците отхвърлят руското предложение. Причината е, че географски, икономически и исторически Добруджа е населена най-вече с българи, турци и татари и така ще бъде арена на конфликти между двете страни. Въпреки това, посредством Берлинския договор България е намалена за сметка на своите съседи. През Междусъюзническата война, докато българската армия воюва срещу бившите си съюзници, румънските войски навлизат в българските предели и от 1913 г. Южна Добруджа е присъединена към Румъния. Тя успява да запази властта си над региона до 1940 год., но извънредното положение и цензурата не се премахват почти през целия период на румънско господство. Въпреки това българското население успява да запази своите култура и традиции и да се завърне в границите на Отечеството. Михайлова с гордост разказваше, че е наследница на тези достойни българи - преселците.
Ревюто на преселски женски традиционни облекла се превърна във финален бляскав елемент на събитието. За мен най-вълнуваща бе демонстрацията на сложното забраждане на омъжената преселка. По стара традиция, още на годежа невестата се забражда така, че появявайки се в обществото, тя да бъде възприемана с новия си социален статус. Вълнението ми бе споделено от всички, които наблюдаваха и снимаха последователността на наслагването на трите кърпи, поставянето на украшението аски и китките цветя. Аски (украшение за глава) и кованец (метален кован колан) били годежните подаръци, които свекъра и свекървата занасяли на своята бъдеща снаха. Дали защото били бедни времена или защото добруджанци са спестовни, но ако в семейството предстояло да влязат още една или две снахи, накитите били взимани от първата и с тях били дарявани  последователно всички по-млади невести в семейството. В края на живота си свекърът избирал коя от снахите да получи като наследство тези семейни ценности, изборът винаги падал върху най-добрата и работна.
Четох някъде, че сватбените забраждания и накити за глава в много етнографски региони на България са трансформация на шапките на българските болярки от средновековието. Особено валидно е това за сокайното забраждане във великотърновско, не по-малко разкошна обаче е плевенската кайца или гребенското забраждане в силистренско. Внушително и прелестно е двурогото забраждане на русенските хърцои и сложното забраждане на добруджанските преселци. Демонстрацията ни убеди, че то е имало за цел и да подчертае красотата на лицето на младата невеста, но и да й придаде солидност и величие, както приляга на омъжената жена.

Може би тази царственост, красота, пъстрота и богатство на българското женско облекло, забраждане и кичила е магията, която ни привлича: да я търсим, да я съхраняваме, да я показваме и величаем. Гледах усмихнатите лица на девойките от Русенската гимназията по европейски езици и бях уверена, че те се забавляват с новата си и малко позната визия, но вече с убеждението, че нагиздени с миришещите на нафталин дрехи, са необикновено прелестни и възхитителни. 
Публикувана във в. "Форум", 2016 г.
Публикувана на сайта на вестника
към "На село е най-добре"

Коментари

Популярни публикации от този блог

Конфликтът между Иван Вазов и кръга "Мисъл"

Жътва е...

Самодива къща и деца не гледа!