„Коста оживя!” - летопис на едно приятелство между живота и смъртта



            Илия Бешков е едно странно явления в културата, което не може да се обясни по друг начин освен чрез определението „гениален творец”. Той отива в София, за да учи музика, а се оказва студент в Художествената академия. За него Емилиян Станев казва: „Добре, че Бешков не науми да става писател! Иначе всички щяхме да бъдем излишни…”1 В изобразителното ни изкуство Бешков си запази периметъра на ненадминатия карикатурист, един изконно български творец, който можеше с изкуството си да покори Париж.
Илия Бешков
През тридесетте години на ХХ век той сътрудничи на лявото литературно списание „Кормило”, което е съхранило словото му – злободневно и актуално, язвително, остро и саркастично като карикатурите му.  Все пак Бешков не приема себе си по друг начин, освен като Художник, още повече, че има щастието да бъде озарен от звездата на вярното приятелство с  истинския Писател – Константин Петканов, с когото създават единно духовно пространство от Образ и Слово. То чертае границите на родното с възвишения порив на творческото единомислие и приема българския характер като еманация на трагичната съдба на народ и земя.
Илия Бешков "Светото семейство"
 През април 1952 г. той пише „Коста оживя!” –  посмъртно слово, завършващ текст в книгата за битието на Писателя. Изпитал ударите на връхлитащата самотата, Художникът обръща поглед към метафизичното в търсене на смисъла на човешкото живеене, в противопоставянето между  сакралните и  профанните светове. Осмислил смъртта като утроба на ново начало, като врата към отвъдния свят,  Бешков поставя въпроси и търси отговори. На тях близо две хиляди години се опитва да отговори християнската религия, затова Художникът преоткрива за пореден път религиозната тема, която е особено характерна за творчеството му в годините от 1939 до 1942 г. И ако тогава  я  реализира чрез сюжетите на  разпятия, пиета, сваляне от кръста, молитва, страдащи жени, то в годините между 1952 и 1954 г.  разработва темата за Светото семейство.
„Коста оживя!” поразява с притчовидната си есеистична гъстота и с монологичното почти митологично евангелско говорене. Липсва единствено рефрена: „Истина, истина ви казвам!” и увереността „ако вие пребъднете в словото Ми, наистина сте мои ученици и ще познаете истината, а истината ще ви направи свободни”2. (Йоан 8:31-32/) Бешков не казва това, не цитира евангелския текст, но с прозорливостта  на карикатурист  щрихира  отговорите на въпросите за Живота и Смъртта и за Пътя на човек през тях. В пет странички е съградена биографията едно Приятелство и иконичния образ на Писателя – Творец. Демистифицирана е тайната на двуединството им - съвременността ги сближива като номинира за „конфискация” Словото на единия и Образите на другия. Двамата се обединяват, за да й се противопоставят, след което завинаги се възприемат като части на едно цяло - „двама селяни – едрият тракиец и слабия мизиец”3. Опозицията Художник – Писател се съхранява до мига на смъртта  – „лоша и неприлична шега”.  
 Смъртта идва след болестта: „Коста страда трийсет дни и почина”4. След началния уводен пасаж, който звучи сгъстено информативно,  Бешков разгръща абсурдно-сатиричен, горчиво-ироничен текст, който прикрива болката от загубата на приятеля и от очакването за собствената сходна участ. Образът на Писателят, такъв, какъвто хората трябва да го запомнят,  е изговорен  в едно единствено изречение: „Коста бе български селянин, който оре и жъне добре, пее хубаво, говори искрено, играе и танцува като дедите си, и плаче само от умиление.”5  А творчеството?  За Константин Петканов - то е  потребност, която обговаря в слово  родното беломорско небе, нивите и дома, превръщайки ги в знаци с необикновена, почти мистична стойност  върху девствената чистота на белите листи.
        6  Риториката не само моделира в слово преживяното от Художника, който дотогава създава света в Образи. Тя сътворява друга действителността чрез абсурдно - мистично говорене  - никой от тях двамата до сега не е умирал, а и как може да се установи съгласието на един човек със смъртта. Тя е тайнствена и непозната, тя е друг свят, друг космос.  Тя е ненужна, непотребна, нечакана и неискана, но тя ражда способността за провиденческо виждане отвъд  и безпощадно тласка Художника да изговори почувстваното от срещата с нея.  „Значи това безжизнено тяло е гробът на Коста, в който той е бил погребан цял живот до тоя ден.” Смъртта не е дошла сега, тя е спътник на човека от мига на раждането, заключена е в тленното му тяло, защото тяло-плът е гробът на преходността.
Константин Петканов
Бешков изгражда контекста на дългогодишното приятелство между противоположностите, в което очертава себе си като слабата опозиция. „Ние”, обединени от абсурдите на историята, сме единен свят – Писателят се възползва от Бешковите „слаби и объркани” познания по изобразително изкуство, докато Художникът „се стъписва” пред това, което Писателят му показва  - как се съграждат в Слово тайните на битието, т. е. как се става Творец. Приятелят е видян в безутешността на страданието като  липсващия стабилизиращ член в опозицията. Болката  от загубата ражда риторичния начин на мислене и изразяване, превръща се шифър, чрез който се разкодира реалността. „Коста лежи в износения си кафяв костюм, с прибрани крака и кръстосани ръце – така, както никога не би легнал. При това - на маса! Такава лоша и неприлична шега той не би направил…”
Сблъсквайки се с нея, живите  се докосват до идеята, че  надмогването й е постижимо. Подобно на Спасителя, човекът извървява пътя „живот-смърт-възкресение-вечност”. Затова  Коста не е мъртъв, напротив днес за пръв път  е излязъл от гроба на телесното и от  този миг нататък за него започва общението с вечността: „Коста оживя, Коста възкръсна из мъртвото тяло!”7  Това е  преломен момент, в който прозренческата истина се опитва да пребори скръбта,  да отведе Художника към сакралните полета на чистата духовност. Интимно-личната болка от нарушеното приятелско двуединство е толкова силна, че не позволява мистичното да я утеши.  „Сгъстената човешка скръб” има единствено способността да възвисява душата на живите чрез чудния си блясък, който тъмнее. Разбирането за абсурдната антитезна същина на живота-смърт и смъртта-живот е разбиране на Художник, който вижда света чрез светлината и тъмнината, а оксиморонът не е просто литературно изразно средство, а начин на мислене, на светоусещане, философия на битието, която утвърждава идеята за смъртта ката постигане на абстолютното.
 Усещането за приближаващата собствена смърт разкрива ситуация на постигане на нов битиен предел след преотстъпено право. Писателят е заслужил  да си отиде пръв, за да не познае страданието, заслужил го е   с добрата и мъдра дума и с хубавата шега. Оставен без опора Художникът  изпада в състоянието „извън гравитацията”, защото: „смъртта е такова нещо, че човек не знае откъде да я погледне”. Единственият избор, който му остава е да уравновесява сам себе си.  Той поема кръста  и на Писател, сътворява Слово и Образ. Една рисунка с посвещение „На Коста”/609/8 от 1954 г. пресъздава  метафизичните прозрения на  Бешков. Тя представя Спасителя след Възкресението и дори след Възнесението – кротък, отвъден, със скръстени пред гърдите ръце, този толкова български израз на страдание и болка. Очите са големи и тъмни - жални, те са контрастни на светлината, която струи от ореола и от белите му одежди.  Това е образа-послание от Писателя, чрез който говори на Художника отвъд езика, с понятна само нему страдалческа жестовост. Говорещото мълчание на Исус разказва за самотата. Успокоението/успение не е пълно, защото Писателят пребивава в друг паралелен свят, различен от този, в който е оставил приятеля. Рисунка кореспондира с финала на  „Коста оживя!” – тя е другият план на казаното със Словото. Писателят е приел образа на чакащия, изравнил се е със Спасителя и вещае, че смъртта не е страшна, тя е  покой и  раждане за вечността. По-страшна е самотата на единия без другия. Колкото и да е абсурдно, предчувствието за приближаващата смърт на Художника носи надеждата, че там в отвъдното двуединството отново ще бъде постигнато и двамата отново ще уравновесят опозицията между твърдо стъпилия на земята тракиец – Писател и разколебания, често попадащ в гравитационното поле Художник.
            Смъртта все още само предвещава своето идване при  Художника, но скръбта и самотата са нейни посланици, верни спътници. Натоварен с болката на целия космос той преоткрива темата за близостта и спасението. „Светото семейство” от 1952 /615/ изгражда представата за безприютността на бегълците в пустинята. Образът на Богородица има най-реални черти, тя въплъщава силата на българската майка, тази, която ще отгледа децата си докато мъжът е на война,  която ще намери физически и нравствени сили да сътвори от хаоса ред. От нея детето черпи сили, между него и нея има ненарушимо единство.  Йосиф е разположен малко встрани, изглежда като добавен, несъщински член на групата. Той по-скоро е отсъстващият от евангелския разказ баща, защото Отецът е онзи на небето. Това разбиране за светото семейство като единство от майка и син и баща, който по-скоро е композиционен, а не сюжетен образ, е показано в рисунка 618, също озаглавена „Светото семейство”, датирана  1947-52 г. Тук бащата е с гръб към Богородица и като че ли поема в друга посока. Фигурите на майката и детето изразяват космическа самота и безприютност. Детето се различава трудно сред  тъмните вдовишки дрехи. Младенецът Исус, който е обичайния и очевиден акцентен образ в  традиционния сюжет, в рисунката на Бешков е почти невидим, предаден чрез небожествената човешка потребност от майка-утешителка. Подобно разполагане на фигурите се открива в други рисунки  от 1954 г. (598,603,604), също назовани „Светото семейство”. Бащата е или на заден план или с гръб към зрителя. Фигурата му е в светли тонове, докато образите на майката и детето са изградени в сгъстените щрихи  на скръбта. Рисунка 604, изпълнена с остротата на перото, почти  препокрива сюжетно меките линиите на молива в рисунка 618. Разлика във внушението няма, тя е само в избраната техника. Повторението на един сюжет показва, че той измъчва, и творецът се връща към него отново и отново. Детето е все по-трудно различимо  в майчините обятия, бащата е едва видим  в контур. Образите на двамата са образи на безприютността. Евангелският сюжет на „Светото семейство” не е разчетен чрез спасението, а чрез самотността на Младенеца с отсъстващ Баща.
            Темата за църквата при Бешков е различна от темата за религията. В „Коста оживя!” Бешков си признава, че  е от онези хора, които отиват на църква само, за да погребат някого. Църквата не е мястото, в което човек може да изрази тъгата и скръбта си, затова в нея „се събирахме полуопечалени, полупияни”. Тя не е сакрален топос за Художника, това личи и в безбройните му карикатури, в които божиите служители са нарисувани  в сатирично - гротесков план. Тя е чуждо място, само мъртвецът в нея е „наш”. Този  безпризорен свят, маркиран чрез Свещената троица „Участък – Затвор – Църква” и споделян с „другарите”, винаги е мислен от Художника като свят на хаос и мрак. Изречението: „В този свят ме завари Коста!”9 може да бъде прочетено като „От този свят ме спаси Коста”.  Писателят е успореден със Спасителя, който сочи Пътя и Истината, и Живота. Споменът е зафиксирал харизматичния образ на едър  мъж с очила и черни мустаци, който усилено си проправя път. Той идва с мисията да остане неотлъчно, за да довършва Образите на Художника чрез мистичното присъствие на Словото, защото притежава силата на ерген, мъдростта на старец и невинността на дете. В двуединството на последвалото приятелство Писателят е стабилизиращият член на опозицията отсам, а в отвъдното - изравнява визията си с тази на Отеца. В образът на Младенеца Художникът рисува себе си. Смъртта на Писателя, активизира разработването на евангелския сюжет чрез мотива за  тръгващия си баща. Отсъствието му е безутешно значещо, защото само в „неговото сърце могат да бликнат „Бели извори” и да просияе „милост божия”. Историята на приятелството между слабия мизиец и едрия тракиец пренаписва евангелския разказ – в него страданията са предназначени за Отеца, който отменя Сина и вместо него изпива горчивата чаша, защото истински го обича. Затова тъжно и разбиращо звучи благодарността-обвинение за отнетото първенство.
            От спомена за първата среща се върви към последната, когато озареният от „милостта божия”, заговорва за преизподнята. Коста, надарен с жестоката участ на българския писател да пророкува смъртта си, усеща броените тридесет дни до онова нещо, което „човек не знае откъде  да  погледне”. Приятелят не желае да слуша, той целува протегнатата ръка с прошка и дълбока скръб в очакване да изминат тридесетте дни на лъжа и надежда до смъртта. И когато тя идва, дори да е предизвестена, Художникът чувства гняв, но и не разбира откъде се появяват обвиненията към един мъртвец, че го е изоставил. Абсурд, който  пресъздава чрез Словото - Живият, плаче около Мъртвия, но плаче за себе си, защото е сам и защото напразно моли Мъртвия да  не го отхвърля.
            Художникът научава последния урок от Писателя - Животът  е по-силен от Смъртта. „НО през отворения прозорец долита песента на дете и плачът става безсмислен, дори смешен. Децата могат да слеят в един блажен миг радостта и скръбта  без страх от укор. Невинността ги освобождава от греха и от смъртта.” Но за  Художника мъдростта на детството е непостижима, той вече пребивава в такова гранично пространство, в което ясно чувства приближаващото се отвъдно дихание. Опитва да разкаже историята на Приятелството, за да я съхрани в слово, но тъй като е Художник, довършва посланията й в образи.  Смъртта е път към вечността,  тя взема единия, а оставя – другия. Без едрия тракиец Художникът е безприютният Младенец - невидим, неактивен, безутешен. Любимият Отец е изминал вместо него пътя на Голготата, отнел му е първенството в отвъдното. Прозренческото виждане за пребиваването там като единствено възможен път за уравновесяване на нарушеното двуединство, успокоява духа, но не отхвърля усещането за сиротност и безгранична самота. Победителка – смърт показва силата и безпощадността си, но вече не плаши, а е очаквана и желана. Очите на Художника се насочват към Отвъдното, където Коста го очаква да се съберат и да постигнат хармонията на вечността. До тогава ще царува скръбта!

            БЕЛЕЖКИ:
1 Сивриев, Ст. Предговор към Словото, Варна, 1981, с. 10
2 Библия, Синодално издание, София, 1991
3 Бешков, Ил. Словото, Варна, 1981, с 65
4 Пак там, с. 64
5 Пак там, с. 65
6 Пак там, с. 68
7 Пак там, с. 68
8 Всички цитирани рисунки са от албума на Богомил Райнов „Илия Бешков”, София, Български художник, 1982
9 Бешков, Ил. Словото, Варна, 1981, с 66

Статията е публикувана със съкращения през 2008 г. във в. "Нива".
към "Из старите ми файлове"




Коментари

Популярни публикации от този блог

Конфликтът между Иван Вазов и кръга "Мисъл"

Жътва е...

Самодива къща и деца не гледа!