Писането – моят избор
През 2011 г. най-после добих смелост да пусна мои текстове в сайта за пътешествия „По-близо“ („През погледа на пътешественика“); http://poblizo.com. Безкрайно съм благодарна на Марина Илиева, администратор на сайта за формата – текстове със снимки, разкази за пътешествия. Един ден се събудих с идеята да напиша като Иречек „Пътувания по България“, но със снимки. Текстове, които ще имат само електронно издание. В продължение на две години – 2011 и 2012 по „страниците“ на „По-близо“ публикувах 28 пътеписа – всичките за България, само един за Букурещ, но с българска тематика. В края на 2012 г. зарязах пътеписането поради липса на време. Георги Георгиев – човека, с когото споделям живота си, тогава кмет на Община Борово – беше намерил работа на всички членове на неговия екип – много и най-разнообразна. Нямаше никакво време за пътувания и писане, за забавления. Всяка свободна минута се превърна в работна. Тогава превърнахме работата си в забавление. Това май не ни простиха. И още доста неща. Моделът, копиран от Марина Илиева, стана мой модел, отличителна черта на моето „творчество“. По едно време придобих самочувствие и пуснах в други сайтове текстове, придружени с мои снимки. Обичайно мненията гласяха: „Снимките не са на нивото на текста“. Но човек обича да прави това, което не умее. Снимането си остана моя слабост, зарязах само конкурсите и уверено зацопах в местната журналистика и история.
Приятелката ми, Нели Цветкова, ме насърчаваше да направя книги от огромното количество текстове, написани в последните десетина години, особено настояваше да събера в книга пътеписите. Дълго време отказвах, после някак си мисълта започна да ми се струва приемлива. Ако щете вярвайте, идеята за „Истории от вчера“ се появи ненадейно, като от само себе си, в най-тежкото време от моя живот – лятото на 2015 г. Книгата изведнъж изникна от нищото и не ми даваше мира, докато не подредих текстовете в отделните структурни цялости. През 2016 г. „Истории от вчера“ стана факт, от издаването на пътеписите се отказах, но те са вече на блога ми, освен че още стоят и на „През погледа на пътешественика“. „Историите“ не можаха да стигнат до всичките си читатели. Причините са много и най-разнообразни. В края на 2016 г. реших да публикувам в блога си най-доброто, което съм написала, включително 22-та текста от „Историите“. Доволна съм от правилния избор на текстове. От всичките 160 тези от „Историите“ са най-четените. Явно имам усет за собственото си творчество.
Настоящата книга започна да придобива облик в края на 2015-а, когато знаех, че за мен страницата „Борово“ е затворена завинаги. Някак си усетих, че трябва да я напиша и започнах ентусиазирано. От първите страници обаче тръгна мудно, непрекъснато се явяваха въпроси – за какво ли е пък тази книга, нали е ясно, че никой не се интересува от стореното от нас, че хората не оцениха, дори поругаха нашия труд. По едно време я зарязах, пишех насила, без желание. А книга се пише с любов! Един ден ми се обади една приятелка, не споменавам името ѝ, за да не ѝ навредя. Тежки времена са – приятелите ми са преследвани, оставяни са без работа, бившите ни колеги градят политическа кариера върху труда ни или пишат поръчкови лъжи и доноси, съпартийците ни се отрекоха от нас като от Сатаната и започнаха да ни клеймят по-яростно и от противниците ни. Иначе стореното от нас се ползва за реклама на настоящата политическа власт на ГЕРБ, пред министрите си се хвалят с нашия труд, а пред хората публично тиражират лъжи. Знам, че го правят от слабост и безсилие. Разбира се, изминаха две години от настоящото политическо управление (текстът е редактиран към октомври 2017 г.), много от хората, които ни клеймяха, изтрезняха и започнаха да ми пишат съобщения с молби, уверения, кандърми и оправдания. На някои отговарям, на други – не. Разказаното по-горе ме насърчи да напиша настоящата книга и да започна да я публикувам на части в блога си. На хартия ще види бял свят неясно кога, но ще види, дала съм си обещание за това. Казах си, че най-страшното предателство е: ние сами да се откажем от себе си, от работата си, от „реченото и стореното“. С „Речено – сторено“ ще разкажа за едно добро, смислено и съзидателно време, за хората, които създаваха, за трудностите, с които отстояваха постигнатото. Няма да разказвам за изборите, лъжите, манипулациите, нито за съсипията и бавната смърт на едно общество. Тежко ми е да го правя, все пак 30 години работих за него, писах за него. Предпочитам да се връщам назад към миналото с ведър поглед и чувство за изпълнен дълг. Тази книга дължа на себе си и на хората, които останаха с нас в трудните мигове след местните избори през 2015-а.
Приятелката ми, Нели Цветкова, ме насърчаваше да направя книги от огромното количество текстове, написани в последните десетина години, особено настояваше да събера в книга пътеписите. Дълго време отказвах, после някак си мисълта започна да ми се струва приемлива. Ако щете вярвайте, идеята за „Истории от вчера“ се появи ненадейно, като от само себе си, в най-тежкото време от моя живот – лятото на 2015 г. Книгата изведнъж изникна от нищото и не ми даваше мира, докато не подредих текстовете в отделните структурни цялости. През 2016 г. „Истории от вчера“ стана факт, от издаването на пътеписите се отказах, но те са вече на блога ми, освен че още стоят и на „През погледа на пътешественика“. „Историите“ не можаха да стигнат до всичките си читатели. Причините са много и най-разнообразни. В края на 2016 г. реших да публикувам в блога си най-доброто, което съм написала, включително 22-та текста от „Историите“. Доволна съм от правилния избор на текстове. От всичките 160 тези от „Историите“ са най-четените. Явно имам усет за собственото си творчество.
Настоящата книга започна да придобива облик в края на 2015-а, когато знаех, че за мен страницата „Борово“ е затворена завинаги. Някак си усетих, че трябва да я напиша и започнах ентусиазирано. От първите страници обаче тръгна мудно, непрекъснато се явяваха въпроси – за какво ли е пък тази книга, нали е ясно, че никой не се интересува от стореното от нас, че хората не оцениха, дори поругаха нашия труд. По едно време я зарязах, пишех насила, без желание. А книга се пише с любов! Един ден ми се обади една приятелка, не споменавам името ѝ, за да не ѝ навредя. Тежки времена са – приятелите ми са преследвани, оставяни са без работа, бившите ни колеги градят политическа кариера върху труда ни или пишат поръчкови лъжи и доноси, съпартийците ни се отрекоха от нас като от Сатаната и започнаха да ни клеймят по-яростно и от противниците ни. Иначе стореното от нас се ползва за реклама на настоящата политическа власт на ГЕРБ, пред министрите си се хвалят с нашия труд, а пред хората публично тиражират лъжи. Знам, че го правят от слабост и безсилие. Разбира се, изминаха две години от настоящото политическо управление (текстът е редактиран към октомври 2017 г.), много от хората, които ни клеймяха, изтрезняха и започнаха да ми пишат съобщения с молби, уверения, кандърми и оправдания. На някои отговарям, на други – не. Разказаното по-горе ме насърчи да напиша настоящата книга и да започна да я публикувам на части в блога си. На хартия ще види бял свят неясно кога, но ще види, дала съм си обещание за това. Казах си, че най-страшното предателство е: ние сами да се откажем от себе си, от работата си, от „реченото и стореното“. С „Речено – сторено“ ще разкажа за едно добро, смислено и съзидателно време, за хората, които създаваха, за трудностите, с които отстояваха постигнатото. Няма да разказвам за изборите, лъжите, манипулациите, нито за съсипията и бавната смърт на едно общество. Тежко ми е да го правя, все пак 30 години работих за него, писах за него. Предпочитам да се връщам назад към миналото с ведър поглед и чувство за изпълнен дълг. Тази книга дължа на себе си и на хората, които останаха с нас в трудните мигове след местните избори през 2015-а.
Коментари
Публикуване на коментар