Екскурзия в автобус

Началото на тази история е твърде безславно - служебна екскурзия, която се прави за развлечение и сплотяване на колектива. Не се случи нито едното, нито другото, а от всичките 48 часа в автобуса прекарахме 24, останалите 24 – за какво по-напред – за ядене, спане, разходки, снимки… Аз никога не ходя на служебни екскурзии, защото не виждаш това, което планираш, но двете имена Перперикон и Златоград имаха такава магическа сила, че отстъпих. Грешка! Голяма грешка! „Екскурзия” дори не бе думата, с която да назова двудневното препускане с автобус от румънската към гръцката граница и обратно. Освен това, тръгна ли на екскурзия - вали. Сега дъждецът е ситен, студен, непрестанен, съпровожда го гъста мъгла, която обезсмисля всичко, каквото знаеш за фотографията.

Първото нещо, което видях около обяд на първия ден беше монумента на Богородица с младенеца в Хасково, издигнат в чест на покровителката на града. Статуята е висока 14 м и тежи 80 тона, стои върху постамент – параклис на Младежкия хълм, откъдето се открива забележителна гледка към града. Идеята дава през 2004 г. кметът на града Георги Иванов. Изпълнението е на колектив скулптори. (Това го прочетох в интернет, а и имаше табели).


Монументът е вписан в Книгата на рекордите на Гинес в отдел „Религия”.


Редовна туристическа отбивка  по пътя за Перперикон е село Бели пласт и прочутите каменни гъби. Те са природни образувания, изваяни от риолитови  вулкански туфи. Тук имаше достатъчно време за снимки, екскурзовод няма, но снимах табелата, затова пиша сега толкова компетентно.

Розовият цвят се дължи на състава на скалите, а сините и черните петна на мангановите концентрации.

Целта на пътуването е скалният град Перперикон. Стоя си кротко в автобуса и се моля на всички богове, мъглата да се вдигне, че  снимките да са хубави.

Боговете ме обичат,  снимките не са лоши, но за панорамни – и дума не може да става – мъгла. Горе високо ранната  есен сияе в топли багри и отдава примамлив блясък на каменните пътеки. Нося си книгата на Николай Овчаров и Даниела Коджатанова и чета, екскурзовод няма да има, нищо че сме група, кой колкото види, види.

Мащабното присъствие на камъка  внушава, че си струва идването.

Перперикон не бил обикновен град, а светилище на хора, които обожествявали камъка. Той не е само природно чудо, а и дело на  човешката ръка. Датировката  посочвам според цитираните автори – най-ранно присъствие – VІ-то хилядолетие пр. Хр. – най-късно ХІІ-ХІІІ в. В началото хората не знаели да обработват камъка, само му се покланяли. Когато усъвършенствали сечивата, започнали да отнемат следите на по-древните култури и да оставят своите. Едно от най-забележителните неща, които археолозите открили е система от канали,  изсечени в скалите, които отвеждали дъждовната вода от помещенията във специално създадени водохранилищата. Системата за отпадъчните води достига разцвет в римско време.

Каменните зидове са друго доказателство за интелектуалния потенциал на хората, обитавали тези величествени скали. Според Херодот това били сатрите - най-свободолюбивият тракийски народ, те поддържали светилище на бог Дионис, техни жреци били бесите. В храма живеела прорицателка, която не отстъпвала на делфийската жрица. Практикували винено-огнен обред, върху голям кръгъл олтар изливали вино, което запалвали, по височината на пламъка се гадаели бъдещето. За нуждите на този обред била изградена система от басейни и преливници, в които се правело свещеното вино. Откриването на Перперикон се равнява по културна стойност на намирането на Троя и Микена, твърди проф. Овчаров, вярвам му.

Всичко си има каменния град – канали, пътища, стълби, водохранилища, зидове.
Природа и култура едновременно  възвеличени в камък.  
Водохранилищата за питейна вода се издялвали толкова гладко, колкото стаите в къщите. Има основание да се счита, че на Перперикон имало водопроводна система, на два километра била открита антична чешма, откъдето водата била доставяна по глинени тръби

През хилядолетията съществуване се откриват белези от тракийско, римско, гръцко и какво ли не присъствие. Запазени са отломки на християнска базилика от V в.

Скалният комплекс бил защитен с мощна крепост – Акропол, построена още в ранните епохи, но укрепена през римско време. За останките от кулата научих, от Николай Овчаров, че са строени нестабилно и много трудно ще бъдат запазени и възстановени. По склоновете на хълма от север и юг се развивали огромни квартали, приземните етажи на сградите били изсечени в скалите. Без екскурзовод – толкова.

Е, нищо, в Златоград ще видя повече – знам и какво  – училището – има възстановено и килийно, и класно, стаята на учителите; паметника на Делю Хайдутин, църквата, музея, дюкянчетата в ареалния комплекс. За Златоград си нося друга книга – на Божидар Димитров. Пак няма да има време за екскурзовод, но снимки ще направя.
В Златоград стигнахме към 18.30, привечер през октомври, в отвратително ръмящо време – не можеш нищо да снимаш. Е, нищо, утре и два часа да дадат – стигат. Проучила съм всичко предварително.
На другата сутрин получих най-неприятната изненада – в 10,00 часа тръгваме,  защото път ни чака. А, Златоград? Друг път. Отново ми идват наум Алековите думи на сбогуване с Ниагара. Но Алеко поне е видял Ниагара, а аз не видях Златоград, просто спах в хотел.
Сбогом, Златоград, дано животът е достатъчно дълъг, да с видим отново!
Вторият ден на безумното пътуване ни отведе в Смолян – престой – половин час. Автобусът спря пред църквата „Св. Висарион Смоленски”. Добре, че е до паркинга, че поне да я разгледам. Пък и какво друго да видиш за 30 минути.

Злополучието на пътешествието продължава – возиш се в автобус и гледаш през прозореца, а навън – мъгла и дъжд. Стигаме до поляните, където се провежда Роженския събор, те почти не се виждат, само предполагаме, че са там. Мъжете мърморят, искат да пушат, спираме някъде на Рожен, където можеш да различиш дърво от чешма. Правя няколко снимки на величествени борове и отново на път. Имахме обещание да видим Асеновата крепост, но вече не вярвам на обещания.

Отново цигарената пауза спечели спиране на кръстопът – по пътя за Забърдо и Чудните мостове. Тях не ги видях, снимах за утеха само указателните табели. Колко табели видях за два дни!  Затова пък бяхме спрели до този чудесен паметник -  спомням си – в космоса лети родопска песен.

Добре, че  Бачковският манастир е по път, за да не се прибирам с празна памет /на фотоапарата/. Подобно на Троянския манастир и тук забраната за снимане важи от влизането през портите, а не само за църквата. Толкова съм разстроена от двудневното безцелно возене по пътищата на България, че  нарушавам забраната. Не снимам само в църквата, с това винаги се съобразявам.
Красиво е, тайна снимка 1, готвя се да заснема стенописите, но къде ти, все не ми се отдава. С по-малко угризения открадвам още пет – шест снимки. Обичам да снимам чешми и мостове, напомнят ми за Йовков и за неговия герой Сали Яшар, който вижда себапа – доброто дело в полза на хората, като градеж на чешми и мостове.
Вековните дървета са жива история. Преживели са столетия невъзмутими от историческите и човешки драми. /Такава като моята през тези два дни, тя по-скоро стана мелодрама./

В края на безумното пътуване си купих мурсалски чай. Да си пия за утеха! Дълго време не ми се искаше да разказвам за тази злополучна екскурзия. Скуката през тази зима ме подкани да променя решението си.

Когато подредих настоящия пътепис, възстанових душевното си равновесие, е не видях града на Дельо Хайдутин, но пък видях всички тези прекрасни места. А и снимките станаха хубави въпреки мъгливите дни. Това винаги е утешително. 

Събитията, описани в пътеписа са от края на 2009 г., текстът е писан през 2010 г.,  първа публикация - 2011 г. - http://poblizo.com/?p=19089

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф