Предсватбените обичаи в Борово (Горазд и Горна Манастирица)

Започвам разказът си за предсватбените традиции с една снимка на
следсватбен ритуал - разбулване, просто снимката ми е сред любимите :)

Напразни биха изглеждали всички усилия да се правят фолклорни проучвания в началото на 21 век из българските села, още повече от такива любители като мен, които не са въоръжени с научни методи. Като че ли всичко, което е трябвало да бъде открито – е било открито, издирено, записано и после… затикано в кашони и по рафтове, само че днес вече няма кой да го чете. Когато написах това, се сетих за нещо, казано от проф. Анчо Калоянов, че във фолклора нищо не се губи, само се видоизменя. Това на практика бях наблюдавала през изминалите години, особено през последните седем – осем, откакто поднових заниманията си с фолклор, основно като председател на журито на Фолклорен фестивал „От Дунав до Балкана“ и като човек, неразривно свързан с работата на местните читалища. (Снимка 18. „Кипри“ – фолклорна формация, създадена от Илияна Найденова, и журито на Осмото издание на фолклорен фестивал „От Дунав до Балкана“ – 2015 г.)

Необходимостта да се запази и съхрани местната история и традиция бе потвърдена от възторжената реакция, с която хората от село Екзарх Йосиф посрещнаха излизането на историко-етнографския очерк за тяхното село. През 2014 г., по случай 30-годишния юбилей от обявяването на Борово за град, Община Борово издаде пет книги на местни автори, между които книгата на Илия Калинов „Село Екзарх Йосиф“, написана в далечната 1988 г. и останала в ръкопис до началото на 2014 г. Когато видях ръкописите на Илия Калинов, се почувствах като откривател, а г-н Калинов за мен беше късен събрат на Спиридон Габровски. И ако през Възраждането хората са имали нужда от история на своя народ, то в 2014 г. хората все още имат нужда от история на родното село. За съжаление, в някои от нашите села не беше останала никаква информация, нямаше дори неиздадени ръкописи.

Всъщност се оказа, че на краезнанието – гордостта на развития социализъм – не е достигнало време да издири и проучи всяка подробност във всяко малко или по-голямо селце. Селищните истории, ако са само добре забравени – хубаво, един ден някой може да ги изрови, но ако ги няма – лошо, защото вече няма кой да ги пише, дори няма кой да помни и кой да разкаже какво е било.

После си казах, че всъщност изобщо не е късно, защото все още тук-там по нашите селца могат да се открият късчета старина, която да си заслужава да се събере и съхрани.

Има и достатъчно събрана и съхранена информация – на единствено възможното място – в читалището. Затова и аз се захванах да пиша тази серия от статии, за да опиша труда на хората, с които работя вече почти 30 години – читалищните деятели и самодейците от групите за автентичен фолклор. (Статията е писана в края на 2014 г.)

Много често сватбата започвала така:
с напиване на менците

Като всички, занимаващи се с фолклор, признавам си – и аз съм изкушена от сватбата като тема.

Сватбите в двете стари села, от които е образувано днешно Борово – Горазд и Горна Манастирица, ставали по различни правила, твърди Ради Колев в книгата си „Борово“. Ритуалът, който той описва обаче, явно е от по-ново време, вероятно записан след 50-те години на ХХ век, защото различията в сватбените обичаи на балканджии и хърцои са незначителни.

По традиция и в Борово, както и в други краища на България, сватбата започва със сгледа. Ако на сгледата стане ясно, че младите приемат бъдещия брак, се пристъпва към реализиране на предсватбената обредност.

Сгледата завършва с пиене на ракия. Черпенето с ракия днес е обичаен и дори ежедневен ритуал, но в миналото, особено в сватбените традиции, към него се е пристъпвало само при положително реализиране на всеки от етапите.

Сгледа

След сгледата се пристъпва към годеж. (През 2010 г., докато подготвяхме незабравимия „Един пазарен ден от началото на ХХ век“, възрастни хора ми разказваха, че в по-далечното минало и в Борово, т.е. в Горазд и Горна Манастирица, е имало малък годеж – мена – и голям годеж. В по-ново време обаче, може би след 20-те години на ХХ век, годежът е само един.) Този единствен през ХХ век годеж в Борово е бил най-важният момент от сватбата, той формализира романтичните отношения между младите или наложения от родителите брак. На годежа се уговарят всички подробности – кого ще канят сватовете, какви ще са даровете и какво от имуществото на родителите ще получи новото семейство. (Снимка 19. Мария Русева – информатор от град Борово.)

Довършване на дара

След годежа започва подготовката на сватбата, като всеки ден у момата се събират приятели и роднини, които подпомагат довършването на момините дарове. Изработването на булчинския чеиз започва още когато момиченцето се залюлее в люлката. Той трябва да е толкова голям и разнообразен, че да ѝ стигне до края на живота. Защо? Защото, когато тя се омъжи и отиде в новия дом, трябва да го постеле изцяло, да няма липсващи тъкани, а когато роди и ако детето е момиче, майката вече трябва да започне да работи по чеиза на детето. Представете си, ако в дома има повече от едно момиче, колко работа е била необходима. Но затова са седенките и тлаките.

В края на 50-те и през 60-те години на миналия век в момините чеизи нахлуват фабричните стоки. Колкото по-богат е моминият баща, толкова повече са купешките стоки и толкова повече възторг предизвиква чеизът, който по стара традиция се излага на показ и обществено обсъждане. Това, за жалост на етнографите, е процес, който е необратим, заедно с променящата се сватбена традиция. Майките продължават да приготвят чеиз и дар на бъдещата булка, но в него все по-малко и по-малко присъстват ръчно изработените тъкани. През 80-те години единствените ръчни изделия в булчинските чеизи са т.нар. миле/мильо, изплетени на една кука, каретата на ленена панама, гоблените, тишлайферите с рязана бродерия и др. красиви и фини произведения на женското въображение. Шарените черги и килими, халищата, тъкàните ризи и кърпи, престилките, носиите бавно и полека излизат от дома и отиват в читалищните сбирки или ,за съжаление, в контейнерите. Но традицията булката да има чеиз се пази в нашите села почти до края на хилядолетието.

Нашиване на юргана

След този увод в темата за предсватбените обичаи, ми се иска да разкажа за обичая нашиванки, характерен за хърцойското население на село Горазд. За съжаление, той не е описан от бай Ради в книгата му за Борово, но се помни от по-възрастните жени и е възстановен от групата за автентичен фолклор „Горазд“ към Народно читалище „Искра 1898“ – Борово. Обичаят е изпълнен на Националния събор на народното творчество в Копривщица през 1986 и през 2000 година. Най-ценна информация за сватбените обичаи получих от дългогодишната самодейка при НЧ „Искра 1898“ – Мария Русева. Тя ми разказа, че нашиванки в Горазд се правят в четвъртък преди сватбата, засевки – в събота, като на засевки у момата се пълнят възглавниците със слама и/или с перушина. (Снимка 20. Нашиванки – възстановка на обичая от самодейците при НЧ „Искра 1898“ – град Борово – 2014 г.; за филма „Нашиванки“, по проект „Експониране на местното историческо, етнографско и природно наследство на община Борово“.)

В Горна Манастирица не се правят „Нашиванки“ като отделен сватбен ритуал, след годежа в дома на булката се викат специално подготвени жени – „юрганджийки“, които нашиват юргана на булката. Те не са роднини или близки на семейството, може да са циганки или туркини, но да са майсторки, да са вещи в занаята, за да изработят хубав юрган. „Засевки“ в Горна Манастирица се правят в петък, като на засевките, освен че се пресява брашното за сватбените хлябове, се пълнят възглавниците с перушина и/или слама, в зависимост от предназначението им. Възглавниците, напълнени със слама, се ползват за сядане около софрата вместо столчета.

Обичаят да се шие юрган за бъдещото семейство, като се обединят усилията на двата рода, е познат и в село Горно Абланово.

Какво се случва на гораздките нашиванки? Съвместните усилия на двата рода да изработят юргана на бъдещото семейство, на ритуално ниво, говори за единение на двата рода в сватовството. Свекървата носи в дома на булката вълна или постриг (пълнежът се нарича „ич”), с който се пълни юрганът, води и жени, които да нашият юргана, обикновено те са роднини или съседки, приятелки. Между вълната, с наричания за здраве и много деца, се хвърлят сушенки. Счупени орехи се слагат в ъглите на юргана с пожелание за мъжки деца. Такива юргани все още могат да бъдат открити в домовете на по-възрастните семейства от Борово.

След като юрганът се напълни, се обръща и се нашива от лицевата страна на квадрати или на ромбове, според вкуса на свекървата. Това нашиване е дало и името на обичая. Когато юрганът е окончателно завършен, всички присъстващи хвърлят пари, сушенки или ябълки върху новия юрган, като отново бъдещото семейство се благославя за здраве, сговор, сполука и много деца. Върху юргана се търкулва малко дете, момче, за да бъде първото дете мъжко, и момиче, за да са шарени децата в семейството.

Младоженци на нашиванки

На нашиванки се показва чеизът на булката на свекървата и момковите роднини, като се уточняват детайлите по даряването на най-важните участници в ритуала – свекър, свекърва, братя на младоженеца, кум и кума, побащим, помайчима и др. Ако по зестрата има спорове, това е времето, в което този въпрос трябва да бъде окончателно решен.

Като всеки един етап от сватбения цикъл, обичаят завършва с черпене с вино и ракия и празнична трапеза за всички участници и гости на „Нашиванките“.

Засевки

Засевки е следващият предсватбен ритуал, съхранен в книгата за Борово и в спомените на възрастните хора. Както в други краища на България, на засевки се пресява ритуално брашното за „кумовите хлябове“. В Борово това става в три нощви, които се поставят на кръст една към друга, брашното се пресява през три ситà, заети от три къщи. Вероятно е важало изискването жените от тези къщи да са с първо венчило, с живи деца и живи родители, но то не е документирано от бай Ради. Различията в Борово са в това, че в засяването участват всички поканени – моми, ергени, роднини, комшии – което според мен говори за късното записване на обичая. Важен ритуален момент е всеки участник да обикаля нощвите в една посока, без да се връща назад, вероятно – за да не се върне булката в дома на родителите.

Едновременно със засяването се мажат нощвите с мед. От брашното се опичат три пити, които също се намазват с мед. Изпечените пити се поставят на софра, като един младеж или една девойка слага софрата на главата си и така води хоро, което се играе сключено. Жена, с неуточнен статус и роля, ходи сред участниците в хорото и им подава бакраче, пълно с вино, поръсено с червен пипер. Тези три кумови кравая се разчупват и изяждат на засевки.

Бръсненки

Сватбените хлябове в Борово се приготвят и в съботния ден, в дома на момата и ергена. Тези хлябове се приготвят едновременно с бръсненките – ритуалното бръснене на момъка. Според бай Ради, в съботата след замесването на тези хлябове се провежда т.нар. крадене на кравая. Жена и мъж, чиито роли, статус и функции също не са упоменати, държат кравая и всеки се стреми да отчупи по-голямо парче; мъжът изрича: „Вълк съм, ще те изям!“, а жената – „Лисица съм, ще те изям!“.

В по-ново време в сватбените ритуали съществуваше момент, в който булката и младоженецът разчупваха пита, като всеки от двамата се стремеше да отчупи по-голямо парче. Разбира се, новият обичай гласеше: „Който отчупи, по-голямо парче от питата, той ще командва в новото семейство“. Разчупването на питата като ритуален момент и в близкото и в по-далечно минало се е правел в почти цялото етническо землище.

Сплитане косата на невестата

Калесването с бъклица за сватба е било популярно и практикувано в Борово почти до края на 70-те години на ХХ век, при сватбени двойки, родени през 40-те и дори в началото на 50-те години. Поканите за сватба са нова традиция, датираща от по-късно време. Дотогава калесването ставало в петъка и съботата, през деня и привечер, като калесниците са близки роднини на младоженците; ако има по-млад девер, той е обичайният калесник. Той носи бъклица с вино, привързана с бяла кърпа и босилек, носи и шише с ракия в джоба си. Обикаля всички къщи и калесва/кани на сватбата живеещите в тях, като обичаят е да се сръбне от бъклицата с вино. Сръбналият се счита за поканен.

Според бай Ради в Борово, в съботния ден, се е извършвал и ритуалът груванки, това е ритуалното счукване на жито в чутура. Житото се вари в неделята на сватбата. Според мен този обичай също е бил характерен за село Горазд, след това е станал обичаен за Борово. От боровчани знам, че сладък булгур се вари за десерт на сватбите до средата и дори до края на 80-те години на ХХ век. Сладкият булгур е сварено в мляко или вода със захар счукано/смляно жито (царевица). Тази местна рецепта се приготвя и до ден днешен от боровчанки, трета година със „сладък булгур“ черпим всички участници и гости във Фолклорен фестивал „От Дунав до Балкана“. За фестивала го приготвят членовете на пенсионерските клубове „Горазд“ и „Еделвайс“.

Бай Ради не пише нищо за ритуално сплитане на косите на булката – обичай, който е моминското съответствие на бръсненките. Вероятно по време на документирането, обичаят не се е практикувал. Ради Колев посочва само един информатор за календарните и семейни празници – Рада Цанева Денева от село Горна Манастирица, поради което информацията в книгата не е изчерпателна и не съществува последователно разграничаване на хърцойските от балканджийските традиции. (Снимка 21. Празник на рибата – Батин, 2014 г.)

Посрещане на младоженците в новия дом от свекър и свекърва

Както казах и в началото, променящите се традиции са интересна тема, която е малко позната и популярна. Старите традиции трябва да се помнят, но е добре да се знае, записва и съхранява промяната в ритуалите, която отразява променящите се обществени идеали, приоритети, вярвания. В края на тази статия си позволявам да изкажа личната си благодарност към читалищните деятели и самодейците при НЧ „Искра 1898“ – град Борово, от които научих много за старите и по-нови ритуали, обичаи и традиционни вярвания: Пена Панайотова, Мария Русева, Йовка Николаева. За пореден път благодарности трябва да получат дългогодишният краевед Тотьо Манев, който ми предостави част от архива на Ради Колев, и дългогодишните читалищни деятели Светла Цветкова, Атанаска Иванова, Петранка Петкова, Соня Денева, без чието безкористно служене на местното културно-историческо наследство нямаше да бъде възможно съхраняването на местните традиции.

в. Форум – бр. 11, 12 и 13, 2015.
Статията е от книгата ми "Истории от вчера"

"На село е най-добре"