Соколски манастир

В Соколския манастир дойдох в един много дъждовен ден, не бях идвала тук от дете, затова нетърпението ми беше голямо. Когато видях леещите се потоци сутринта преди тръгване си казах: „Е, това е, моето време!” Очаквам ли пътешествие с нетърпение, вали.

Манастирът ме посреща със знамето на ЕС, съвсем в духа на времето.

 Той e основан в местността Сокола над село Етъра, Габровско през 1833 г от архимандрит Йосиф, който по-късно приел фамилното име Соколски.

Дядо Йосиф е една от най-симпатичните и наивни личности във възрожденската ни история. Твърде неблагоразумно се набъркал в борбата за независима българска църква. Мечтаел да стане патриарх  и поради това бил умело използван от униатското движение, ръководено от Драган Цанков и от католическата църква. След сключване на уния през 1861 г., бил изпратен за ръкополагане в Рим и лично приет от папата. Там му се случили други неприятности – папата го поканил на обяд  в петък, а на масата били поднесени местни блюда. Не стига това, но преди ръкополагането католическите мисионери поискали да му обръснат брадата. Накрая го ръкоположили за архиепископ. Така безславно и тъжно приключила дипломатическата мисия на един от първите ни кандидати за духовен глава. Смехотворното му участие в сложните дипломатически ходове, обаче не отменя голямата му заслуга -  основаването на този манастир сред великолепието на природата.

След като не станал патриарх,  дядо Йосиф се съгласил с Петко Славейков, че униатството е предателство към българския народ, и позволил да бъде отвлечен и изпратен през  Одеса в Киевско-Печорската лавра.

Сигурна съм, че много съжалявал дето се набъркал в голямата игра на ХІХ в., нямал качества за нея, бил възрастен, а и изоставил едно прелестно местенце от Габровския балкан - истински земен рай.

Соколският манастир е истинско духовно възрожденско гнездо. Църквата е построена през 1834 г., олтарните икони са работа на представители на Тревненската школа - Йоаникий папа Витанов, Симеон Цонюв, дърворезбата на олтара също е дело на  тревненски майстори. Стенописите пък  отвън и отвътре са изписани през 1862 г. от поп Павел Зограф и сина му Никола от село Шипка. Манастирският комплекс е завършен през Възраждането с волни пожертвования на габровци.

Майката игуменка разказа, че стенописите са обновени съвсем наскоро със средства на Европейския съюз и затова не разреши в църквата да се снима срещу никакви пари.

Дъждовният ден и вдигащите се мъгли активизираха спомените ми за  драматичната история на манастира.

През 1836 г. към манастира е открито училище, където за кратко учителства Неофит Бозвели. Днес някой рядко си спомня за него, но той е един от  любимите ми ренесансови дейци – заради пламенните слова в „Плач бедния мати Болгарии”, вдъхновявали поколения безхитросни българи в тъмното време преди на историческата сцена да излязат – Чинтулов, Славейков, Каравелов и Ботев, и заради непоколебимостта, с която отстоява българското дело - в тъмницата, срещу мракобесието и тиранията на самозабравили се гръцки църковни властници.  Може би няма да имам друг повод да напиша две-три думи за този наш виден възрожденец, затова си го позволявам сега.

Соколският манастир, като своя създател, взел дейно участие  в събитията  на времето. През 1865 г. тук е осветено знамето на  четата на Капитан Дядо Никола. В манастира е отсядал Левски, а на 1 май 1876 г.  той е сборен пункт на четата на Цанко Дюстабанов. През Руско-турската война пък  е превърнат във  военна болница.

Най-голямата забележителност, разбира се, е осмоъгълната чешма, построена от уста Колю Фичето.

Драматичната история на манастира продължава и през ХХ век. От основаването си до 1959 г. той бил мъжки. Но новата атеистична власт разрушила габровския девически манастир „Св. Благовещение” и преместила тук монахините. В двора на манастира може да се види основния камък от  светия престол.

Ако днес търсите място за отдих в горещите летни месеци, Соколският манастир е добър избор. Изобщо Габрово и Габровският балкан крият по-малко или повече забравени истории от миналото. Хубаво е да идем, да ги чуем и видим, за да не ги забравим.

http://poblizo.com/?p=18947

в. „Форум”, бр. 25-26. 2011 г.
към "Пътуванията ми из България"