Един разказ отклонение

Винаги съм била изкушавана от това да зарежа работата, семейството, фестивалите, социална работа и да избягам в някое странджанско село. Да поживея сред хората там, за да усетя колко от мистиката на древните традиции може да открием в живота днес. Мисля си, че след това лято (2018) съм много близо да сбъдна желанието си, затова продължавам да чета за местните традиции и да посещавам местата, по които те са били практикувани хилядолетия.

Морето в Странджа

Преди да разкажа за странджанска река Велека (Голямата ряка) ще направя три разказа отклонение, посветени на най-емблематичната местна общност – нестинарската. Древната езическа игра в огъня преминала в новата християнска вяра, която се примирила с нея, свързвайки я със светите Константин и Елена.

За съжаление, или по неизбежност, нестинарските игри днес са превърнати в туристическа атракция.  Всъщност тук отново трябва да цитирам Валерия Фол, която казва, че нестинарството няма нищо общо с огнеходството: „Сега някои се опитват да имитират истинските нестинари, но безуспешно. Нека не се подават хората. Истинските нестинари се знаят, те не вземат пари, например. Докато огнеходците взимат пари, докато играят в огъня. Но те не са нестинари, те не са носители на вярата, а са имитатори на този образ.“ ( focus-news.net)

За българската фолклористика и етнология нестинарските игри пръв открива и описва Петко Рачев Славейков, това става през 1866 г. По – късно, през 1933 г. акад. Михаил Арнаудов посещава някои села в Странджа и описва подробно спецификата на нестинарството във всяко от тях. Аз едва ли има какво ново да кажа по въпроса, защото не съм гледала нестинарски игри, а огнеходство, предназначено за туристи.

Важно е да се отговори на въпросите: съществуват ли все още в странджанските села (български и гръцки) нестинарски игри върху жарава, в кое село/села и до днес са съхранени, езически или християнски са те по произход.

Силистар

Като всяка действителна религиозна практика нестинарската игра върху огън търпи развитие, колкото общността да се опитва да съхрани ритуала непокътнат във времето. През 2015 г. имах възможност да посетя музея в Царево и да си купя книжката на Тодор Гондов „По дирите на нестинарството от Маджура до Юнеско“, Царево 2014 г. Изданието е двуезично и има за цел да популяризира последните наблюдения на нестинарските обредни практики в с. Кости и в с. Българи, както и в селища в Северна Гърция.

Ще цитирам кратък абзац, който много ме впечатли: „Нестинарската традиция е обредност, дошла до нас от дълбините на времето. Тя и днес е жива и сее златните слънчеви изгреви над Приморска Странджа. Огънят в оджаците на старите конаци не е угаснал. Изтънялата от столетията нишка на човешката памет, пресукана във времето като стар сукар (връв за навуща) не успява да се скъса въпреки превратностите на живота.“ (стр. 6)
Жилава е древна традиция. Посещавайки странджанските села през 1933 г. Михаил Арнаудов непрекъснато прави съпоставка между това колко нестинарки имало преди около 50-60 години (средата на 19. век) и колко днес (1933 г.) Със съжаление той разказва, че към края на 19. век те са около 20 жени и 10-12 мъже от село, а сега (1933 г.) са една – две, най – много три – четири жени. Но почти 100 години по-късно (в 2014 г.) нестинарството продължава да съществува като обредна практика.

Музеят в Малко Търново

„В Странджа – пише Тодор Гондов – приемствеността на културата между древност и съвремие е най-ярко изразена при възпроизвеждането на нестинарския обичай, при белия кукер, при триченето на кучетата и др.“ (стр. 6)  Аз бих допълнила, че самобитни и напълно непознати извън странджанския край са игрите на филек, коледарския мъжки буенек. Своя специфика в Странджанско има Еньовата буля и пр.

Преди време бях си поставила за задача да изуча спецификите на лазаруването във всички краища на България. В електронното издание на „Българско народно творчество“, т. 13 „Народни песни“, под номер 635 открих името на една песен „Синджир, бяла Радо льо“. Текстът липсваше. В бележка под линията прочетох следното: „При играта „Синджир, бяла Радо льо”, известна в Добруджа под името „Кривулец”, разновидност на „Буенеца”, поставят на земята три камъка, разположени в триъгълник, или пък три деца клякат като гърненца. Около тях хорото кривули със ситно тичане все в една посока, с голямо забързване при завоите - вътрешни или външни, гдето напрежението е най-голямо. Българите в Бесарабия наричат същата игра „Криво хоро”. Играе се и на Лазар и Връбница.” Ето още една стара странджанска традиция, информация, за която може да се открие в ограничен брой източници. Но, ако отидете в читалището в Малко Търново, ще откриете, че самодейците там могат да запеят песента и да ви покажат кривуленето на хорото.

Опашата икона на св. св. Константин и Елена, нестинарска икона

Много пъти като се похваля, че съм открила нещо такова в социалните мрежи, следват въпроси: само това ли? Или ме разпитват за повече подробности. Всъщност, през последните десет години, за себе си открих една простичка истина: фолклорните традиции са съхранени и описани в книги и публикации, представят се по празници и събори като театрални представления, но в действителния живот са подложени на бавна забрава, на заличаване от народната памет, защото не са част от бита, ежедневието и празничната обредност. Не ги ли търсиш, не ги ли възкресяваш периодично, хората, особено по-младите, ще ги забравят завинаги.

С тази убеденост години наред работих доброволно с голям екип съмишленици, за да съберем и възкресим малко останалите късчета старина в една община. После дойдоха хора, които умишлено и тенденциозно унищожиха възможността да продължим да правим всичко това. Не се задоволиха само да ни прогонят и да сложат кръст на делото ни, съзнателно започнаха да трият остатъците от нашия труд, за да не остане спомен за нас. Но аз знам, че докато ги има читалищата, в които са блещука искрата на старата традиция, има надежда. Всяко зло един ден стига до своя край, важно е да дочакаме този край, за да се върнем към старите огнища и да раздухаме жарава от недоугасналите въгленчета. Така се е случвало хилядолетия, така ще стане и в бъдеще. А и това е единственият начин да пренесем живи традициите на миналото. Само като пренасяме през времето уникалността на народната култура, можем да възпитаваме младите и да се противопоставяме на  западна експанзия, на унифициране на човешките радости.

Православна икона на св. св. Константин и Елена

За тези, които няма да се съгласят с мен, ще кажа следното: идете на сватбено тържество, организирано от която и да е сватбена агенция в България и ще видите българска сватба по американски образец. Освен извеждането на булката, борбата за пари на входа на дома й и ритването на котлето нищо не е останало от старите български сватбени традиции. В отговор на унифицираната по западен образец сватбена традиция много млади хора избират да се женят в носии. Други пък обсебват и тази традиция и я превръщат в пиар акция. Но... Явно всяко поколение търси своята идентичност, като я трансформира, модифицира и употребява според вкуса и възпитанието си.  

Бръшлян

Преди години моите преподаватели във Велико Търново казваха, че в бъдеще съзнанието на българина ще се ремитологизира, т. е. той ще вярва в лъжи, измислици и псевдопророчества. Тогава се чудех как е възможно това, та съвременното общество е образовано, писмено. Дойде време да повярвам, че казаното тогава, днес е исторически факт. Затова подхванах да пиша книга след книга за историите от вчера, защото вярвам, че битката днес е за душите на хората и не бива да абдикираме от нея.

Малко Търново

Търсих повече информация за нестинарството в музея на Царево, но се оказа, че трябва да ида в музея в Малко Търново. И отидох, и намерих много неща. Ще разкажа само за някои от тях, за да идат и други хора там и да открият за себе си древна Странджа и нестинарството. За да намериш себе си в миналото си струва да пропътуваш 65-70 км по разбит път, мъжът ти да мърмори, а ти все пак храбро да му казваш: „Спри тук, за да снимам!” Той ще мърмори, но ще спира, защото и двамата вярвате в българското!

2016 г.