В Малко Търново

Малко Търново е единственият град в Българска Странджа, скрит в котловина между две реки – река Резовска и река Мечи дол, в близост до най-високия връх Голямо градище.
Историята на създаването на градчето много напомня други поселищни истории – в близост до днешния град се заселили овчари. Понеже местността Сушица била много камениста, се насочили към днешната територия на града. В музея ще ви разкажат, че има няколко теории за произхода на името на градчето, една от тях е „тракийска“, което означава, че тези овчари са доста митологични и следите им се крият в древността. „Тера Нова“ е земя до вода. Преди да науча това, вече бях снимала чешмата, която е изградена на мястото на старо аязмо – Големия врис. Оказа се, че има и Малък врис, свещени аязми в миналото, днес те са просто каптирани водоизточници, но пак са места за посещение и снимки. Вероятно и днес местните се гордеят с тях, и не са забравили, че в миналото предците им са правили до тях молебените за дъжд. На Йордановден Големия врис се завирявал и в него се хвърлял кръстът.

Сградата на музея

И понеже музеят в Малко Търново е разположен в четири къщи, отидохме в едно кафене, да поразпитаме накъде да вървим. И тук, като във всеки български град, хората обичат да говорят за настоящето. Местните с тъга ни съобщават с колко жители е намалял града. Останал е почти наполовина отпреди 30-40 години. И без това Странджа никога не е била много населена, но явно новите тенденции на обезлюдяване на градовете, селата и държавата, не са пожалили и нея.
Иначе местните ще ви разкажат, че  Малко Търново е толкова старо, колкото и Велико Търново. Легендата допълва разказите на хората, че градчето е създадено през 14. век от преселници от старата столица. Хубави са тези стари легенди, много ги обичам, повече от разказите за настоящето. 
В музея на Малко Търново ще откриете най-уникалната информация за нестинарите. Може да гледате филми, може да чуете разказите на уредниците. Мястото на изкушените от нестинарството е там.

Църквата "Св. Успение Богородично"

Аз продължавам да преповтарям разказа на акад. Михаил Арнаудов: „Според дядо Киро „майката на нестинарството“ било разваленото някогашно село Припор: така е името по български, а по гръцки се казвало Трипори, то значело „Три прехода“. Това село лежало на пътя между Малко Търново, Граматиково и Кости. То, както ми съобщи отпосле учителя Г. Радев, се падало на югоизток от Ургари, (днешното село Българи, бележката моя – Цв. Г.) около 2 часа път на р. Велека, наричана още „Трипорската река“, която се влива в морето при с. Каланджа. На юг и запад от Трипори на близко разстояние имало доста големи могили, от вида на тракийските. (…) Предавало се, че селото било старо, от „латинско време“. Дядо Киро казваше: „Чувам от стари хора, че от Трипори излязло нестинарството“. (Михаил Арнаудов, „Очерци по българския фолклор“, т. 2, София, Български писател, 1969, стр. 472).
Димитър Маринов счита, че нестинарството съществува само в Къркклисийско (Лозенградско), и то само в някои села, „и в тия села нестинарството е наследство само на известни семейства.

В Малко Търново

Прочее тук ние имаме среща не с един народен обред, а с едно чуждо вярване, пренесено и запазено от няколко семейства, чужди на нашата народност, но отпосле натурализирани. (…)“ (Димитър Маринов, Избрани произведения, т. 1, „Наука и изкуство“, 1981, стр. 629)
Много днешни изследователи на нестинарството няма да се съгласят с Димитър Маринов, особено след 2009 г., когато то е част от нематериалното наследство на България, Европа и света.

Големият врис
Големият врис

Малкият врис

Михаил Арнаудов определя думата „нестинар“ за произхождаща от гръцките думи за огън и огнище. Нестинар, според него, означава „огнеиграч“. В огъня се играе, за да се изпроси плодородие и здраве и да се получат пророчески дарби, с помощта на които може да се гадае и лекува. „Нестинарят е жрец и магьосник, пророк и лекар и играта в огъня е доказателство за неговия екстаз, за сношението му с високия дух – покровител. В това отношение нестинарството напомня древнокласически и източни мистерии…“ (Михаил Арнаудов, „Очерци по българския фолклор“, т. 2, София, Български писател, 1969, стр. 386). Той също вижда нестинарството като привнесено от Азия и отделя много страници, за да опише подобни култове в Китай, Египет и Мала Азия.
Едно различно мнение. Според Тодор Гондов из цяла Приморска Странджа няма село, в което да не се намери черква, параклис или аязма, посветена на св. Константин. „Следовниците му, нестинарите са древна християнска общност, обитавала недрата на Странджа, затворена в културната зона, простираща се между средните поречия на двете най-големи реки в планината Велека и Резвая. В селата по поречията на Българи, Кости, Кондолово, Бродилово, Маджура, Пирголово, Блаца, Синеморец и Резово, в тази девствена и слабо заселена през вековете територия, пренаситена с останки от християнски култови градежи и древни паметници, в гъстите и непроходими гори, се ражда нестинарството.“ (Тодор Гондов, „По дирите на нестинарството от Маджура до Юнеско“, Царево, 2014 г., стр.13-14)
„Защо не допуснем, че то е чист странджански феномен, появил се през късното Средновековие и Възраждането в разцвета на манастира Парория. Да допуснем, че то се е появило малко по-късно, след като монасите напущат планината по време на Османската инвазия в Странджа, около 1350 г., а местното население видоизменя отчасти учението.
Не приемаме ли преминаването през огъня с боси крака при нестинарите като култ в чест на тези, които са наложили християнството с приемането на Миланския едикт през 313 г. и връзката с първите Отци на църквата при исихастите, които изповядат изконните християнски ценности. И в двата случая това е култ и прослава към началото – възстановяването на прекъсната връзка между човека и Бога.“ (пак там, стр. 45)
Не съм прочела достатъчно, за да отговоря на въпроса дали това е древно езическо наследство или по-ново християнско? Дори християнските секти днес могат да бъдат определени като древни.


Представям още едно мнение, което споделям. То е на проф. Валерия Фол, съпругата на проф Александър Фол. Музеят в Малко Търново носи неговото име, той е инициатор за създаването му в пограничния регион.
„Мога да кажа следното, в България от почти 40 века хората почитат Слънцето. Към него имали култ древните траки, то било важен елемент от религията на Орфей. С него бил отъждествяван и богът на прабългарите – Тангра... Последователите на огнения култ в Странджа са убедени, че огънят е благодатен и има небесен произход. Затова, според тях, в първите минути след появата си той не пари и не изгаря. Може би това е и обяснението защо огънят не наранява танцуващите върху него. „Да ходиш в огъня, без да се изгориш, е и техника. В случая това не най-важното. Ходенето в огъня е много атрактивно за днешния човек, но не е най-важното за нестинарите. Знаете ли, те много изстиват, когато са прихванати, студени са и те вярват, че свети Константин и света Елена им отварят пътя. Самите съновидения и пророчествата – това е вярата, че чрез тях светците говорят. Сега някои се опитват да имитират истинските нестинари, но безуспешно. Нека не се подават хората. Истинските нестинари се знаят, те не вземат пари, например. Докато огнеходците взимат пари, докато играят в огъня. Но те не са нестинари, те не са носители на вярата, а са имитатори на този образ.” (focus-news.net)
Нестинарите, танцуващи с вяра върху жаравата днес са на изчезване. Само няколко човека са. И се опитват да запазят древната традиция... И за да не се налага да цитирам всички научни хипотези за произхода на нестинарството по нашите земи, ще завърша с твърдението на проф. Валерия Фол. Отдавам й толкова голямо предпочитание, защото нейна е заслугата за популяризирането на нестинарството. Според нея, орфическата сезабиева вяра, изразявана чрез обредност, в която се носят предмети в огъня, се сляла с християнството. Предполага се, че това сливане се е получило в Константинополската хора през периода когато Рождество Христово не е било фокусирано на 24 - 25 декември. (Валерия Фол, „Огън и музика”, 2000 г.)
Надявам се един ден отново да отида в Малко Търново за повече време, да обиколя околностите, да посетя всички къщи на музея, за да разкажа повече и по-интересни неща за този далеч български град.
2016 г. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф