Старопрестолният
Търнов бил опасан от обръч манастири, които дават основание да се говори за
Търновско Светогорие. В миналото тези манастири със сигурност са били повече. Искам
да разкажа за оцелелите до наши дни и то за тези, които образуват най-тесния
„пръстен”, най-близките до царствения град – Арбанашките манастири, /за Преображенския няма да разказвам подробно,
защото съм му посветила отделен пътепис/,
Патриаршеския, обгърнат в тайнственост и магнетизъм, Лясковския – с
много паметни места, по които може да прочетеш цялата история на България.
Арбанашкия манастир „Свето Успение
Богородично” отидох в един дъждовен ден, за да се помоля на чудотворната
икона. Тя се намира в притвора на малката църквичка и привлича неудържимо богомолеца
още с влизането му. Светинята, скрита зад стъкло, е релефна и обкована със
сребро, и вероятно е от времето преди османското робство. Не мога да сложа снимка, защото снимането не
е разрешено на никаква цена, а и в интернет не открих изображение, но си струва
да разкажа за общуването с една историческа и религиозна ценност, което си е
изключително духовно преживяване. Стоях пред нея дълго, чувствах спокойствие и
свобода и никак не ми се тръгваше. Зад мен чакаха други богомолци и никой не викаше
и не мърмореше, а търпеливо чакаше реда си.
Арбанашкият
манастир в момента е девически, строен е в далечните години на Търновското
царство /ХІІІ – ХІV век/. Историята му е като на всички други български
манастири – първоначално заможен и благоденстващ, след това разрушаван,
изграждан, преосвещаван, но … съществуващ до ден днешен. Хубавото на двата
Арбанашки манастира са красивите стари икони. Ще отбележа, че „Свето Успение
Богородично” е изографисан в далечния ХVІІ век от местни майстори, запазени са
и икони на тревненски майстори - Захарий
Стефанов и сина му Цоню. Сигурно и за архитектурата на храма може да се говори,
но това не е предмет на моя разказ. Той ще бъде за миналото, четено през
настоящето като духовна и историческа ценност.
В
другият Арбанашки манастир се отбивам много често, харесва ми атмосферата там.
Той също е женски или по-правилно е да се каже девически манастир, а монахините
много обичат цветя. Създали са истински
оазис – типично женско местенце, много кокетно, много примамващо, без това да
нарушава величието на обителта.
В
манастира „Свети Николай”
и заради спокойствието и тишината. Освен
това той пази древна история, а това за мен е много впечатляващо и внушително.
Като повечето търновски манастири е строен във великото време на Асеневци и
разрушен по време на падането ни под турско робство. По-късно бил възстановен
през 1680 г., през 17-18 в. арбанашката църква била енорийска за селото, през
1798 г. при кърджалийско нападение тя е ограбена и почти разрушена. През 1833 г.
по инициатива на една светла историческа личност, отец Зотик, църквата била
обновена. Били построени жилищните сгради и дворът бил ограден със зид. Било
времето на великото Възраждане, когато духовността тържествувала въпреки
робството. Интересно ще е да се каже, че по време на земетресението през 1913
г. оцеляла само църквата, всички други сгради били разрушени. /В този разказ
често ще се споменава земетресението от 1913, всяка търновска обител пази спомена
за него./
Обичам
да идвам в тук.
Килиите
на монахините тънат блажено в ярка зеленина, на такива места човек се замисля
дали да не захвърли бремето на светския живот и да се посвети на бога. Днес има
много млади хора, направили този избор. Православната ни вяра, неубита от превратностите
на историческото битие, заема подобаващото й се място в обществото.
Разбира
се, най-популярният и най-често посещаван манастир около Велико Търново е
Преображенският. За него няма да
разказвам, но не мога да го пропусна в разказ
за Търновското Светогорие. Слагам снимка
на великолепната църквичка и на забележителния стенопис на Захари Зограф, за да
придам богатство и очарование на разказа си.
Срещу
Преображенския манастир се вижда друг изключително красив и тайнствено
очарователен манастир, който не бях посещавала до тази пролет –
Патриаршеският манастир „Света Троица”. Подобно на Троянския
манастир в него снимките са напълно и изцяло забранени, не само това, ами
монахините изключително зорко съблюдават забраната. Тази, която слагам е от
разрешените – вижда се високата порта и църквата, строена в непосредствена
близост до скалата. Преди да си видял църквата, ти се струва, че тя не е
строена, а направо изсечена в платото, сякаш строителите са я издялали там на
място, затова скалите са толкова отвесни.
Разбира
се, че не спазих забраната на майката игуменка за снимките. /Между другото за
пръв път в църква ме пускат след като предварително ми дадоха шал за главата.
Знам, че това е задължително за православните жени, но тъй като не е наложено
като неотменна практика, признавам си, не го спазвам./ Щракнах две-три снимки набързо
докато обикалях из дворчето, но охраната беше много сериозна и този път се
върнах с празни ръце. Подобно на монахините от „Свети Николай” и тези тук имаха
много цветя, още повече и още по-красиви, но къде ти, така строго и
ненатрапчиво ни пазеха, че наистина не мога да представя снимки на рая, който
се крие зад дебелите зидове.
Да
кажа все пак няколко думи и за манастира – основан е в далечния ХІ век, в 1070
г., някъде прочетох, че тази информация е доста достоверна, защото била открита
при строежа на новата църква през 1847 г. Най-важното, което трябва да кажа за
манастира е, че тук се е намирала школата на патриарх Евтимий и точно затова
манастирът носи името „Патриаршески”. Радост за окото и духа – къде, ако не на
такова вълшебно място Евтимий ще се
заеме да „изправя” църковните книги. Ще
ми простите, че като филолог не мога да се въздържа да не кажа две изречения за
правописната реформа на книжовника. Като истински ерудит патриарх Евтимий
виждал, че в свещените книги – евангелия, апостоли, требници и какво ли още не,
преписвачите допускали грешки. Днес знаем, че грешките са допускани поради
това, че съвременният през ХІV век български език бил много различен от
старобългарския, кодифициран през ІХ-Х в. Преписвачите просто допускали
съвременни фонетични промени. За Евтимий
това нарушавало светостта на книгите и той наредил книгите да се преписват
така, както са писани преди векове. Разбира се, от филологическа гледна точка
това било връщане назад към един отдавна мъртъв език, но какво да се прави
православието е консервативно, а служителите му, дори такива като писателят Евтимий.
След времето на духовен подем дошло робството, после кърджалиите,
Патриаршеският манастир бил възобновен през 1847 г., но на разстояние един
километър от стария. Тогава е построена нова църква, дело на Кольо Фичето и
изографисана от Захари Зограф. Голямото земетресение от 1913 г. срутва част от
манастира, включително и църквата, от която оцеляват само част от иконите и
иконостаса. През 1927 г. манастирът е възстановен, но във видоизменен и
опростен вид и дизайна на реконструираната църква е различен от този на Кольо
Фичето. Днес църквата е пребоядисана видимо скоро, затова в нея нямаше
стенописи. Колко различна е тя от арбанашките и преображенската църкви, в който
историята е настояще. Въпреки това строгата игуменка ми подаде шал, за да вляза
в божия храм.
Лясковския манастир „Св. Св. Апостоли Петър и Павел”. Защо? Защото
тук е съхранена най-много възрожденска история. Разказът ми ще се основава на
множеството табели, които те посрещат още от паркинга, а в манастира са просто
навсякъде. Според табелата от паркинга Лясковският манастир е основан през Х век върху стара римска крепост от ІІ
век. По време на Второто българско царство манастирът бил покровителстван от
цар Иван Шишман. С Петропавловския манастир е свързана историята за Марииното
въстание от 1700 г. Признавам си, не бях чувала за такова въстание докато не
дойдох тук. Въстанието било организирано от Мара, синът й Стоян и гайтанджията
Мирчо, продължавам да чета по табелите. Подготвени от игуменът Софроний,
въстаници дошли в манастира като поклонници и заедно, представете си, с 1500
четници на Стоян Войвода, се отправили към Балкана. Първоначално въстаниците
имали успехи срещу потерите, но като всички български въстания накрая били
жестоко стъпкани.
Няма
да скрия, че с най-голямо удоволствие ще разкажа за
От
Лясковския манастир през 1856 тръгва четата на Никола Филиповски /Капитан дядо Никола/, получила благословията
на манастирските братя, а през 1863 г. манастирът е сборно място на
бунтовниците от Хаджи Ставревата буна. Разбира се, манастърът е бил убежище на
Левски през 1869-1872 г.
Снимката
показва един от параклисите в манастира. Ако посетите манастира, не отминавайте
с пренебрежение малкия параклис, тук може да запишете на бележчица своето желание
и да я втъкнете в някоя от пукнатините. Много красива и някак стара и
непотребна изглежда иконата на Богородица, пред която може да запалиш свещица.
Но изключителен интерес за мен представляваше табелата пред параклисчето.
Прилагам я без коментар, за да си я прочете всеки, кой както иска. Тъй като Асеневци
са изпълнили обещанието си, излагам и снимка на църквичката.
През
1874 г. в Лясковския манастир е открито първото духовно училище в България, а
директорът се наричал Недю Жеков. С откриването му се свързва името на Иларион
Макариополски. След Освобождението то прераства в духовна семинария, чийто
ректор е Васил Друмев, и съществува до
1886 г.
През Руско -
Турската война Славянският благотворителен комитет урежда в манастира сиропиталище,
чийто управител е Добри Войников. Тук той умира от тиф.
Камбанарията
на манастира е изключително техническо постижение – тя е висока 31 метра, но е
строена през 1980 г., тъй като старата е срутена от земетресението през 1913 г.
Интересна
е историята на българските манастири, защото те са строени в мирни и в размирни
времена. В историята на тези от Търновското Светогорие може да прочетеш
историята на България.
в. „Форум”, бр. 35-36 и 37 от
2011 г.
към "Пътуванията ми из България"
Няма
да скрия, че с най-голямо удоволствие ще разкажа за 
Коментари
Публикуване на коментар