Ясен месец веч изгрява
Помните
ли денят, в който се друсах между дупките по пътя от Приморско към Малко Търново.
Понеже се забавихме заради снимането, заобикялането на дупките и разходката из
Малко Търново, едва привечер стигнахме в село Бръшлян. То е известно с
историческото си име Стърмашик, главно огнище на бунта през 1903 г. За това
село се пее в химна на Странджа – „Ясен месец веч изгрява!”
 |
| Църквата в Бръшлян |
Е,
не беше изгрял още месеца, но слънцето залязваше като стигнахме в Стърмашик. А
и то съвсем не беше място на бунт, а курортно селище, очакващо туристи. За
съжаление, не беше вече „село славно“, в което е трябвало да изгрее тракийската
свобода. Някогашният Стърмашик е архитектурен резерват, с много малко местни
жителите.
 |
| Камбанария |
Да
ви кажа честно, вече бях доста поизморена, а и всичко беше затворено –
музейчето, църквата. Уморена от препускането през деня, уверена, че повече не
мога да направя и една снимка, седнах на пейката пред една къща. Гледах къщата
да е необитаема, за да не преча на хората. Бабите навсякъде из България имат
този навик привечер да седят по пейките пред портите. Когато не съм уморена,
търся начин да седна при тях, знам, че всяко сядане на пейка ми носи история. Но…
този път си казах – без баби, денят беше дълъг, снимките – убийствено
много, главата ми бучеше от впечатления
и информация. Ще ми повярвате ли, че така дългоочакваното ми идване в Бръшлян
завърши толкова безславно – седя си на самотна пейка пред самотна къща и гледам
как гаснат лъчите на слънцето. Хич и не мисля да стана и да нащракам някой друг
кадър за спомен. Не мисля за нищо, просто си стоя и си казвам, че много
харесвам живота на село. С удоволствие бих живяла в такова селце, бих посрещала
гости и бих им разказвала за миналото.
 |
| Чешма до църквата |
Живеенето
в архитектурен и исторически резерват сигурно си има недостатъци, но аз виждам
само предимствата. И без да обикалям из селото вече знам, защото съм го прочела
поне в два – три сайта, че в Бръшлян са запазени десетки странджански къщи от 17
и 18 век, а има 50 постоянни жители. Хм, може и да не възразят, ако станат 51.
Освен това научих, че бабите в Бръшлян представят за туристите „Странджанска
седянка“. Хващам се на бас, че не е по-различна от седенките в другите краища
на България, но това „странджанска” всъщност е реклама, знак за качество и
уникалност.
 |
| Паметник |
Накрая
все пак се вдигнах от пейката, за да щракна някоя снимка – къщата,
предназначена за етнографска сбирка, храмът „Свети Димитър”, който е над 300-годишен,
вкопан в земята, със женско отделение, което не е характерно за Странджа;
паметника, чешмата. И тук има два вриса, но те са извън селото. Жалко, че няма
да мога да ги видя тази година. След като щракнах някоя и друга снимка, пак се
върнах на пейката, за да погледам залеза. Исках да видя колко ще е ясен месеца
над Стърмашик. После си казах, че ако един ден трябва да напиша разказ за
Бръшлян, няма какво да разкажа. Разказът ще звучи така: „Отидох в Бръшлян,
обиколих две – три улици, седнах на една пейка и чаках да се мръкне, за да видя
колко е ясен месецът.“Ами, то това е вече нещо преживяно: спомних си как ходих
в Златоград, ядох в механа, спах в хотел, пих кафе на пясък и нищо не видях. Но
пътеписът ми „Екскурзия в автобус“ спечели много почитатели заради забавния
начин, по който разказвах за това защо не видях всяка следваща точка от
предварителния маршрут.
 |
| Музейчето |
После
ми стана съвестно, че пък съвсем нищо няма да видя, чуя и науча и реших да
потърся мъжа си. О, той седеше на друга пейка, но на нея имаше една баба, която
му разказваше за това как „сегашните“ изрязвали горите на Странджа и ги изнесли
в Турция и Гърция. А някога горите в Странджа били свещени, особено тези, в
областите, в които живеели рупците. Поразговорих се и аз със бабата, но
предимно за съвременния туризъм - има ли го, или го няма в Стърмашик. Слаба
работа, каза бабата. Ей, това днешните баби, повече им лепне да говорят за
бизнес, отколкото за минало. Спомних си, че те всъщност са соцпоколение и малко
знаят за селското минало. Докато снимахме филмите по проекта, разбрах, че жени на
възраст между 60 и 65 години не знаят какво е диканя, ама една къща за гости
биха въртели добре.
 |
| Пътят към храма |
Като
приключихме разговора, все пак настоях за мъничко да спрем на Петрова нива,
колкото за едно кадро. Звездец можеше и да го пропуснем. До неотдавна този
район от страната бил достъпен с открит лист, но сега вече такъв не е необходим.
Все пак граничната полиция ни спря за паспортна проверка. Разбира се, аз нямах нито
лична карта, нито паспорт, нито какъвто и да е документ, освен карта за
русенската библиотека. Пътешествам с една раничка, в която много често забравям
да си прехвърля документите. Очаквах въпроса: „И кво праим сега?“ Хората обаче
бяха културни, поискаха едната от личните карти, записаха си какви сме, що сме,
от къде идваме, къде отиваме. Тогава още нямаше бежанци, но хората си пазеха
района. Ужасно се притесних от документалната си нередовност, която признах
бързо и откровено като в тъп стар виц. Засмяха се, пуснаха ме, явно им се видях
съвсем безопасен ловец на миналото, а не трафикант през границата. Свободна и
уморена се настаних доволна в колата, ще се отбием все пак на Петрова нива,
въпреки осемте километра отклонение от главния път.
 |
| Къща |
Когато
отида в някакво такова селце – с много старина и малко съвременност, веднага се
отричам от комуникациите и си казвам, че по-хубаво би било да не се връзвам на
офертите на мобилните оператори. Само далече от тях има покой и почивка, защото
за мен телефонът и интернетът са средства за работа. Колко хубаво е да живееш в
свят, в който единствената комуникация са разговорите пред магазините, по
кръчмите и на пейките. Стига да си само турист, иначе и тези изконно български
комуникации могат да бъдат опасни, от опит го зная.
А
Бръшлян ще ме чака да дойда отново! Да поживея там, да обиколя аязмите и
свещените места и да науча много повече от бабите по пейките. Дано са живи и
здрави да ме дочакат!
Коментари
Публикуване на коментар