В Резово
Това
е последният от „Странджанските разкази”, не ги завършвам, прекъсвам ги, защото
се оказа, че видяното, чутото и наученото не е достатъчно, за да опиша
тайнствената земя на нестинарите. Ще се наложи да я посещавам пак и пак,
докога, колко ще е достатъчно – не знам. Докато не реша, че съм постигнала
своята цел – да напиша разказ за най-мистичната част от България.
 |
| Морето при Резово |
Следващият
път ще се наложи да отседна във вътрешността на Странджа. Приморска Странджа е
друга, различна земя. За да усетя силата на магията на Странджа, трябва да
поживея между хората, да чуя разказите на старците, да обиколя читалищата.
Същото, което правех, за да напиша „Истории от вчера”. Явно орисията ми е
такава, да търся и разказвам тези истории от вчера, дано да има кой да ги чете.
И
понеже прекъснах разказа си преди да стигна до Петрова нива, ще кажа, че
всъщност не отидохме. Докато говорихме с полицаите, вече се мръкна окончателно.
Както казах отклонението от главния път беше около осем километра, затова
Бръшлян се оказа последното посетено място през 2014 г.
 |
| Резово |
През
2015 г. като омагьосана отново поех към Странджанската земя. Планът ми
включваше още много красиви кътчета. Но най-важно беше да стигна до устието на
Резовска река и да посетя тайнствения плаж с красиво име – Силистар. Този път,
още докато стигнахме, тайно извърших всички ритуални заклинания за дъжд, които
бях научила от бабите, защото само дъждът ни отделя от плажа. Дъждът дойде и
ние поехме по набелязания маршрут.
От Приморско до устието на Резовска река не е кой знае
колко път. Изкушението да си близо до държавната граница с Република Турция,
след като идваш от държавната граница с Република Румъния, е голямо. Спряхме да
хапнем рибена чорба в Синеморец. За нуждите на личното ми проучване, трябваше
все пак да вкуся рибена чорба от морска риба. Хапнах чорбичката, ресторантска
история, явно не случихме на майстор готвач. По-добра съм, казвах си тайно, в
готвенето на рибена чорба.
 |
| Лодките се в България, дърветата в Турция |
Резово на юг и Дуранкулак на север са местата, в които
може да отидеш да почиваш наистина сред тишина, спокойствие и природа. Гледката
на новия Синеморец, презастроен с хотели и частни имения не ми излизаше от
главата.
В Резово все още може да видите малки къщички,
предназначени само за семействата, с градинки и асмички, къщички на „дните
златни“, на детските спомени. Липсват огромните къщи за гости с морави, люлки,
басейни, хибридни цветя и балкони с прострени по сушилниците хавлии, обичайната
гледка на едно курортно градче.
До Резово стигаш по нов път, но еднолентов. Дърветата
са надвесени едно към друго, за да образуват прохладен зелен тунел. В селцето е
тихо и спокойно, даже няма кого да попиташ, за да те упъти. Накрая открихме
терасата с гледка към турския бряг. Видяхме и Резовска река току пред погледа
ни да се влива в Черно море. По край нея има равна пътечка, от която може да зяпаш
реката и лодките. Така трябва да снимаш, че да не хващаш другия бряг. Комшиите
не дават. Мисля си, с това снимане, кога ли ще си изпрося боя, че и апарата ще
ми счупят. Но желанието за снимане е над всичко. Усетила съм го през всичките
години, през които обикалям България. Срещала съм се с безброй забрани за
снимане, нарушавала съм едни, уважавала съм други. Любопитство ли е или любознателност,
не знам, но когато усетя, че трябва да снимам, снимам.
 |
| Авторката на терен :) |
Разбирам, че пътечката води в поредния природен
парк. Хубаво! Горещ почитател съм на опазването на природните красоти,
противник съм на презастрояването и хаотичното предлагане на туристически
услуги. Красиво е тук, като нас има много други зяпачи, всичките сме с фотоапарати,
всичките искаме да се снимаме на определени места, затова се изчакваме, всички
пооткрадваме някой кадър от комшулука.
Сурова
гранична красота. Когато си ходил в Резово, вече не се чудиш как минават
емигрантите. И аз да съм, ще мина, Резовска река там е една бара.
 |
| Пътят към Резово |
Покрай резервата реката образува
меандри, наричани от местните хора „буджаци” - тихи, закътани места. Брегът е
урвест, с много скални образувания, пропасти и пещери. Горите са дъбови и
букови, явно сечта е забранена, затова са запазени.
Всеки странджански сайт разказва, че в тази част на България има много
змии, защитени от поредния закон. Ей, това най-много ме плаши в Странджа. Там
змията е свещена, не трябва да я убиваш. Не, че аз мога да убия змия, даже не
съм сигурна колко бързо мога да й избягам, а винаги се вслушвам в народните
предания. Те гласят – ако видиш змия, не трябва да я убиваш, трябва да я обадиш
на Света Марина. Как ще се свържа със Света Марина, не е много ясно! Но все
някоя баба ще знае. От дългогодишния си опит знам, че не бива местните легенди
да се приемат като приказки или като „бабини девитини“, защото в тях се крие голяма
доза рационализъм и практичност.
 |
| Силистар |
Докато се разхождахме по пътечката и чакахме ред за снимане, се заслушах в
разказа на местен жител към единствената група, явно негови гости. Старото село
Резово се намирало на 10 км навътре в Странджа, но по време на Преображенското
въстание било опожарено, голямо село било, имало 100 къщи и църква „Свети Иван
Кръстител". Сегашната църква обаче се казва „Св. св. Константин и Елена“.
Нищо чудно, рупците си ги обичат и си ги тачат.
Има някакво такова „парцелиране“ на светиите. Ако в Странджанско са
популярни свети Константин и света Елена, то в Северозападна България много
църкви имат за патрон свети Илия.
Продължавам да вървя с групата и да слушам: средновековното Резово обаче
било пристанище, наброявало 41 домакинства. През XVIII в. носило името Буюк
Резве (Голямо Резово). После селото се оттегля навътре в сушата, за да се
предпази от кавказките пирати. За пръв път чух, че по нашите земи имало пирати.
Овчарите обаче не се отказали от крайбрежната мера, защото е добра за овцете.
Меката зима пък препятства пиратстването, как, не успях да разбера. Дядовците,
за разлика от бабите, разказват по-неорганизирано. Бабите са много точни и
конкретни. Дядковците докато ти разказват за пирати, ето, че вече говорят къде
са служили, какво са пазили, какви подвизи са извършили в казармата. Лошо, че я
махнаха!Какво ли ще разказват съвременните младежи като станат дядовци.
Тъжното е, че и в Резово, като в Бръшлян, като в Малко Търново, като и
навсякъде по българската земя – много легенди за древни слави, а хора – малко.
И тук местните са под сто души.
 |
| Силистар |
Тръгнахме си обратно, този път си носех личната карта, защото Гранична
полиция редовно проверява документите за самоличност. По пътя за връщане се
отбихме на плаж Силистар – заветната ми мечта. Прекрасно местенце, обаче
отдадено на концесия, за да влезеш в плажа, плащаш пет лева на човек. Платихме,
понякога снимките струват скъпо. Не си носехме бански, защото беше валяло
продължително и беше студено. Все пак имаше десетина смелчаци, даже дечица,
които се къпеха по плиткото. Нямаше ток след бурята и ни предложиха само нес кафе
и вода. Става, срещу десет лева трябваше и малко да постоим. Каквото и да ви
разкажа за Силистар, ще е малко. Невероятно място, идете да го видите след
буря, когато е пусто. Величието на природата е по-силно, когато е самотна. С
хората губи част от могъществото си, изглежда очовечена и одомашнена.
Е, спирам до тук! Няма да се сбогувам със Странджа, защото знам, че ще я
видя отново. Като я видя, ще ви разкажа!
Коментари
Публикуване на коментар