Българските места в Одрин

Одрин в миналото бил български град, днес е вход към нашата съседка Турция, или казано с други думи – Одрин е близката чужбина. Разположен върху земята на Тракия, градът е основан от император Адриан върху старо тракийско селище и затова носи името Адрианополис/Адрианопол. Старите хора и до днес го наричат Едирне.

От 1369г. градът е в пределите на османската империя и е столица до падането на Цариград през 1453 г. Заради стратегическото си разположение е бил център на десетки битки. В българската история са записани множество такива. Край Одрин воювали- хан Кардам, цар Симеон, цар Самуил, цар Калоян. Многократно сме го обсаждали и превземали, заселвали сме се в него и сме го напускали. Одрин е един от малкото чуждестранни градове, в който много местни хора говорят български – заради туризма и търговията.

Най-честите дестинации за Одрин са с такава цел - да се види джамията Селемие, българските църкви, Музеят на здравето, но и за да се пазарува при топчиите, търговците на едно – основно стоки за бита с добро качество, на ниски цени. Много любопитно за мен беше, че цените едновременно са обявени в турски лири, български левове, долари и евро. Курса на лирата е супер висок – лира за лев, ако искаш да си купиш нещо с български пари. Но пък винаги може да се пазариш, даже е задължително, иначе защо си бил на пазар в Одрин.

Не бива да се пропуска да се види най-старата сграда в града – една от запазените кули на древния Адрианапол, друга местна забележителност, която не бива да се пропуска са безистените – строени през 16 и 17 век, те все още са места за търговия. Не бива да се пропуснат изкушения на местните кулинарни специалитети – баклавата, локума, ядките, кадаифа. Иначе в хотелите менюто е доста поевропейчено, а музиката – дружба между балканските народи. Хубаво можем да си живеем така по комшийски – с туризъм и търговия, без намесата на политиците.

Лалето е символ на любовта към Алллах, затова навсякъде из Одрин може да се видят изображение на това цвете – плочки по тротоарите, скулптурни изображения и какво ли още не.

В миналото в града имало четири български махали, всяка си имала своя църква. Днес са останали само две – “Св. св. Константин и Елена” и „Свети Великомъченик Георги”. Намират се в два различни квартала на съвременния град, там, където някога били българските махали. Снимките от квартала около църквата „Св. Великомъченик Георги” показват, че там вече не живее българско население. Всъщност етническите българи в Одрин наброяват 25 души с децата, като само някои от тях са сред наследниците на онези българи, които се преселили в града през 17 век.

През 18 век не било така – в Одрин имало четири махали. Одрин бил един мултиетнически град, в който съжителствали турци, българи, гърци, евреи, арменци, гагаузи, татари, цигани. Сходна била етническата карта и на Пловдив. Първоначално българите идвали в града на гурбет, но им харесвало и после трайно се заселвали със семействата си. От 20-те години на 19 век тук се води обучение на български език, първоначално в килийното училище. През 1850 г. е построено българско училище към църквата „Свети Никола”, която днес не е запазена, а през 1867 г. е създадена и българска книжарница.

След Априлското въстание и Руско – турската война има първоначално изселване обратно към освободените български земи, но въпреки това в града продължават да съществуват училища, читалища, а към тях театрални трупи, музикални състави, образователни и благотворителни дружества.  През 1891 г. в града се открива гимназия с  370 000 златни гроша, дарени от наследството на д-р Петър Берон. Преведени са от изпълнителя на завещанието му Евлоги Георгиев. От 1897 г. гимназията е педагогическа, след завършването на седемте пълни класа учениците стават учители из цяла България.

Непосредствено преди войната от 1912 г. е построена и сграда на гимназията,

открита в присъствието на местния валия. През 1913 г. Одрин пада в български

ръце за шест месеца. След като българската войска напуска града, с нея тръгва и

българското население, което се страхува от репресии. Българската гимназия

продължава да съществува до 1945 г.

Църквата „Св. св. Константин и Елена” се намира в квартал „Киришхане”, градежът й започва през март 1869 г. и  завършва за шест месеца. След изселване на българското население църквата запустяла и се разрушила. Възстановена е по стари снимки и документи с активното взаимодействие на двете държави. Открита е на Кръстовден 2008 г. от Русенския митрополит Неофит. Днес се посещава от много туристи.

В двора на църквата се намира паметникът на Екзарх Антим I, открит през 2010 г. Дворното пространство е отлично поддържано, красиво озеленено. Пътувайки към другия български храм, започваш да изпитваш неволно уважениe към турската държава – той лесно може да бъде открит по указателните табели.

Историята на другата църква - «Св. Великомъченик Георги”, е по-интересна.

Нейното изграждане също става за шест месеца, но през 1880 г. в квартал „Къйък”.

В нея са служили и български духовници от България, и български духовници от

Истанбул. След 1951 г. съдбата й е идентична с тази на „Св. св. Константи и Елена” – сградата запада и започва да се руши. Възстановена е през 2004 г., открита е също от настоящия патриарх - тогавашен Русенски митрополит.

Днес към църквата функционира филиал на читалище „Просвета 1970”, Свиленград и Етнографска експозиция „Делниците и празниците на българите от Одринска Тракия”. Настоящият свещеник Александър Чъкърък е един от малкото наследници на българите, заселени в Одрин през ХVІІ в. Всяка неделя в църквата се служи литургия, а в читалището се провеждат занимания не само с българските деца, но и с местни деца от квартала. Към читалището функционират клубове и състави, както към всяко друго българско читалище. В библиотеката, разположена на балкона на църквата, има около 2000 български книги. Не приемат дарения книги, защото няма къде да ги съхраняват. Старата сграда може да бъде срутена от прекалената тежест на балкона. Затова българите в Одрин искат да си купят съседната сграда, за да разположат в нея читалището си. Това ни разказа г-жа Чъкърък. Почувствах се по-добре – където има и 25 българи, там трябва да има и читалище.

Този текст пиша година и половина след пътуването до Одрин, надявам се, че вече нашите сънародници имат своя сграда. Все пак Миглена Димитрова от Обретеник им подари книгата на Кънчо Бакалов за родното си село.

Надявам се следващият път като отида да им подаря и моите книги







Пътуванията ми из България
Цветелина Георгиева, Пътуванията ми из България, Българските места в Одрин