Пътуване назад във времето
Това лято (2010 г.) читалището в град
– Борово, област Русе реши да реализира една идея, която дотогава не беше
осъществявало – театрална постановка на открито, в която да се включат много
съграждани. Темата – пазар от миналото, такъв дето всичко се слага направо на
земята и няма фиксирани цени и касови апарати, а само алъш-вериш. Речено –
сторено. Заработихме с бързи темпове – аз пиша сценарии, колегите в читалището
– събират от гражданите всякакви „антични” материали – носии, кърпи, черги,
всевъзможни предмети на бита, канят занаятчии, учителите – рисуват декори,
обмислят „сценографията”, организират дечурлигата, включват се и двамата
хореографи – кой с каквото може – кой статист, кой – реквизитор.
Дойде набелязания ден – петък. В петък
в градчето си става пазар – идват търговци, продават – чушки и домати, гумени
цървули, дрехи втора употреба, захар и олио на „дъмпингови” цени. Който е „автентичен”
го каним при нас, който не е – го местим на другата улица, да не влиза в
кадър.
В осем часа дойде актьорският
състав на възраст от 4 до 87 години. Почна едно забележително едновременно обличане
на почти 50 човека, повечето, от които деца. По-възрастните дойдоха облечени,
но по-младите бяха проконтролирани да не пропуснат нещо.
Добре сме се справили нали –
децата играят ваксаджийчета, семкаджийчета, вестникарчета, моми на разходка,
ергени, дето се размотават без лев в джоба, това го проучихме от възрастните. В
Борово в началото на века не е ставал пазар, защото не е имало Борово. Имало
две села Горазд и Горна Манастирица, пазар имало в съседния град Бяла. Той е на
около 5 км, затова младежите слизали пеша до там, поразходят се, погледат, не
си купят нищо и се върнат. Борово е социалистическо формирование, а на
съвременната младеж, обяснихме, че джобните са нова мода, така че да не се
оплакват.
В русенския край се разпознават
два вида хърцойски костюми – русенски и беленски, има и балканджийски носии, на
преселници, но те не са характерни за селата, от които е образувано днешно
Борово. За тях била характерна беленската хърцойска носия. В началото идеята
беше хората да бъдат облечени само в оригинални костюми. Но после ентусиазма
бързо изчерпа наличните такива и ни принуди да шием, преправяме, да извадим
всички възможни костюми на танцовия състав, че да облечем мераклиите. В
последните дни преди представлението хората буквално ни се молеха да дойдат и
да минат по пазара, ей тъй кой с каквото си импровизира, давайте – какво да се
прави, не правим музей, а шоу.
Минути преди старта, няма
сценична треска, то и сцена няма, но има
щастливи усмивки и много радост. Пазарът го построихме на една улица
успоредна на закрития пазар в града, там си става нашия си обикновен пазар
всеки петък, този път – улицата стана сцена. Полицията затвори движението,
актьорите се строиха на пешеходната пътека и започнахме да ги пускаме от двата
края. Е „актьори” е силно казано, повечето бяха статисти, но имаше и сравнително
главни действащи лица.
Всичко се случваше по уточнен
ред, но комуникациите между нас „ръководителите
на движението”, бяха силно затруднени. Предната вечер беше генералната
репетиция, пълен кошмар – вятър, хвърчат листа, не се чува нищо на пет метра,
всеки се лута неорганизирано насам-натам, аз крещя с пълно гърло.
А на другия ден – прелест –
усмихнат слънчев ден, идеален за снимки, хората облечени празнично, чакат
спокойно, тръгват навреме, спазват последователността, правят каквото сме
говорили, импровизират и то успешно. Кой
ги смени за една нощ и до днес не разбрах.
Сценарият беше следният –
обикновен пазарен ден, хората излезли на покупки – едни облечени в селски
дрехи, други – в градски, обикновен бит на малкия град от полуселски тип.
Хората се срещат, разговарят, първи тръгват вестникарчетата, за случая
издадохме специален брой на вестник „Боровчанинъ”, от мази и тавани изнамерихме
един куп спомени, снимки, какво ли не, разказахме и затова кои сме ние,
съвременните боровчани – хубави хора.
След вестникарчетата един по един влизат главните герои – геврекчията, даскала
с дечицата и слугинята, попа без попадията. Чорбаджийското семейство търси „нишан”
за т. наречения „голям годеж”, нещо като подарък за булката. На една сергия им
предложиха гумени галоши. Последен идва кмета с каруцата. После всички се
разхождат, срещат, говорят. Имаше и реплики, и цели диалози, но тях ги уловиха
само камерите.
Ето го чорбаджийското семейство,
имаше толкова много кандидати за деца на чорбаджиите, че накрая се получи нещо
като детска градина с възпитатели. Последен върви ергена, дето ще го женят, той
няма мнение, разбира се, но нали има роля, върви след детската градина. След
него подтичват момите и го закачат, не че това е ставало така, ама нали
трябваше да има сценарии, и на младите да им е интересно.
Неясно защо измислихме градските
кокони, идеята беше, че чакат пред ателието на шивачката. Духът на пазаренето и
веселото надвикване обхвана първо майсторицата, тя вместо да шие, да взема
мерки, вдигна такава врява, че разпродаде платовете на топове, вместо на дрехи.
Но пък при нея беше най-весело. А коконите бяха много атрактивни. Проучвахме
ежедневна градската рокля от началото на века в Къщата на Калиопа в Русе, нали
сме близо, как да не го направим. Накрая – велика импровизация – тук-там някой
ширит, дантелка, капели и ветрила от „Всичко по един лев”. Чудо!
Ето го ателието на шивачката.
Това са работничките й, моми,
учат занаят, вземат мерки и кандърдисват
булките какво да си купят. Нищо не ушиха, но пазарлъкът си беше автентичен, да
не им се надяваш.
Геврекчията много бързо
разпродаде гевреците, хората не гледаха на тях като на реквизит, а като на
стока, не че всеки ден няма гевреци по магазините, ама тези бяха най-вкусните и
бързо се продадоха.
И даскалът успя да купи на децата
си гевреци. И за неговите деца имаше много кандидати. Някой медии не схванаха,
че даскалът е излязъл на пазар със собствените си деца, помислиха, че е извел
класа си. Какво да се прави рискове на живото предаване.
Кметът слезе тежко, тежко от
каруцата и тръгна важно по пазара. Ролята се изпълняваше от един от кметовете
на съставните села в общината, който е и актьор в самодейния театър там.
Разбира се продадоха му лъжица или вретено, не зная точно, може и бъркалка за
лютеница, нещо полезно.
Вестникът, издаден в 300 броя
тираж, се разграби бързо. Тъй като събитието се провеждаше като част от
празниците на общината, беше безплатен.
Пазарът не се получи съвсем като
пазар, по-скоро беше нещо между пазар и чаршия, защото имаше и дюкянчета, а в
тях майстори демонстрираха различни занаяти – бъчварство, ножарство, грънчарство.
Имаше сарач, шивач, вълнари, метлари, зарзаватчии и какво ли още не. Не че не
сме чели етнографии, но нали трябва да стане весело.
Тук можеш да продадеш някое яйце,
а до яйчаря седи дядо Стоил. За него искам да разкажа с няколко думи – той е на
87 години, наистина свири на гъдулка и е участник в много събори в Копривщица.
След като поприключих със
служебните задължения и аз реших да се поразходя и да си купя нещо –
предпочетох тези функционални гумени цървули пред чаровните чехли, които ми предлагат.
Накрая, без да е по сценарии,
всички музиканти се събраха на едно място и засвириха хоро.
Така реализирахме едно пътуване в
миналото, не много съобразно историческата истина, но много забавно.
2010 г.
2010 г.
„По-близо“ – „През очите на пътешественика“
http://poblizo.com/?p=18487 – 2011 г.
Статията е от книгата ми "Истории от вчера"
Коментари
Публикуване на коментар