Такията като благословия

Преди години докато събирах материали за традиции на беленските хърцои, ми попадна изданието „Народната памет разказва“ /обичаи, празници, традиции в Ценово/, 2007 г. „Издание” е смело казано, защото от някого получих папката с разпечатан или копиран текст. Вероятно „ръкописът” някъде има официална публикация. Авторката Анка Ирманова от Ценово е местна учителка, читалищен деятел и краевед. Празници и обичаи бяха придружени със записани песни. Прочетох с интерес ценовските традиции, но особено любопитно за мен беше съдържанието на книжката. Ирманова е родена през 1931 г. Това ми подсказа кои празници и ритуали от сложния празнично – обреден календар на българите са съхранени като активни, макар и десакрализирани, в началото и първата половина на ХХ век. От текста ставаше ясно, че авторката разказва видяното и преживяното, но и научено от по-възрастни.

Промяната в обществените отношения в средата на века видоизменя празничната система и отношението към старината и древните традиции. В стилистиката на текста открих задоволството на зрелия социализъм, който успешно „ревизира” и трансформира завареното в нещо по-добро. Повечето краеведски съчинения носят тази идеологическа обремененост. Изключенията са рядкост, аз имах късмета да попадна на такова - „Обретеник. Етнографски очерк”, издадено 1992 г. с автор Кънчо Бакалов. Книгата е истинско бижу, ценно съкровище, написана от човек с усет към традицията и към важността да се записват промените й през различните десетилетия.

Ценовската книжка обаче е ценна с това, че показва кои от празниците в обредната система са били активни или за кои от все пак е можело да бъде намерена информация в първото десетилетие на ХХІ век /2007 г./. „Народната памет разказва” за седянка, тлака, курбан, годеж и сватба, обреди, свързани с новороденото. От зимните празници са представени: Игнажден, Бъдни вечер, Коледа, Нова година/Сурваки, Йордановден, Бабин ден, Заговезни и Лазаруване. След това идва ред на Великден, Гергьовден, 24 май, Жътва, обреди, свързани с новия дом, Пеперуда и траурните ритуали.

В разказаното от краеведите от Ценово, Борово, Екзарх Йосиф и Обретеник няма съществени различия за съхранените ритуални практики при изграждането на нов дом. Той е бил важно събитие и в по-далечното, и в по-близко минало бил подкрепяно от съседи, близки и роднини.

В края на 80-те години на ХХ век, когато отидох да живея в Борово, вече не се строяха къщи, тук – там се довършваше нещо, най-много да се построи някой гараж, пристройка или стопанска сграда. Но хората все още си помагаха при строежите, после се събираха на „турнясване”/тронясване, освещаване/.

Едва по-късно, когато започнах да се ровя в селищните истории, осъзнах, че „турнясването”/ тронясването е стара традиция, а подпомагането при строителството е унаследяване на традиционни взаимоотношения. От днешна гледна точка смятам, че съм имала късмет да наблюдавам финалния акорд на „задругарските” отношения, традиционно познати в цялото българско землище. Задругата, според Кънчо Бакалов /„Обретеник. Етнографски очерк”, стр. 143/ била общност от няколко брачни дойки с общи родители, техните деца и внуци. След разпадането й се стига до появата на т. нар. селска община - малки семейства, със или без кръвна връзка помежду си, обединени  най-често на съседски принцип. /Пак там, стр. 147/. Този тип отношения, съществували столетия в селата, в края на ХХ век започнаха своя разпад.

Кръст от такия

В миналото избраното за дом място предварително се е освещавало – прекадявало се е с тамян и се е преливало с вино. Първата копка се е правела от стопанина. В източния ъгъл на основите на къщата се зазиждала бутилка със светена вода или с олио и вино, както и списъкът с майсторите, собственика и годината на градежа.

Най-любопитният от обичаите по построяване на нов дом. е „такията“, другаде – „дакия“. Това е вид благословия, която се прави от майсторите строители, когато строежът се издигне до покрива. Тя е и призив към роднини и съседи да дарят майстора, за да осигурят благополучие и за своите домове. На най-високото място на покрива се издигал кръст, на който се окачват даровете от стопаните, близките и съседите, предимно тъкани. Първа стопанката дарява с риза башмайстора. Цитирам „такията”, записаната от Кънчо Бакалов: „Слушате майстори, калфи и чираци и вий наоколо комшии! Чорбаджията Д. П. подарява един златен подарък, който струва 1500 наполеона за къщата, която се дига като Стара планина и се синее като Синьото море! Колкото му са на този подарък жичките, толкова да му са на стопанина в кесията жълтичките и в кошарата овцичките! Колкото е на морето пясъкът, толкова да му е в къщата врясъкът! Да му помогне Бог да отиде на Божи гроб! Да отиде на кон, да се върне с файтон! Да бъде избавен от всяко зло! Тоз, който донесъл, да му се намери на оня свят студена вода и гюлова сянка на главата! И да не забравяме царя Александрия, който ни освободи от люта Турция с пушка бойлия и сабя френгия!

На майсторите майсторлъка, на калфите усталъка, на калджиите 100 пръчки през гърба. Амин!“ „Обретеник. Етнографски очерк”, стр. 202/

След приключване на строежа събраните вещи се разпределяли между майсторите. Стопанинът се отблагодарявал със златна пара. Подарената на такията ракия се изпивала в края на строежа, когато на източния ъгъл се окачвал червен пискюл, за да я пази дома от злите сили.

Подредба на дом в Обретеник

През 80-те и 90-те години на ХХ век, този обичай вече не беше в активна употреба, но съм слушала разкази за него от по-възрастни хора. Тогавашните майсторите, някой от които учили, недоучили,  продължаваха да бъдат важни лица, говореше се, че не бива да бъдат сърдени, защото можело да прокълнат новия дом, а не да го благословят. Те доста добре се възползваха от наследените „права” и на чаша ракия, в края на всеки работен ден, с поучителен тон напомняха на стопаните историйката за зазиданата в комина шапка.

В миналото влизането в нова къща трябвало да стане на хубав ден, най-често понеделник, първи прекрачвал прага най-възрастният член на семейството, за „да е здрава къщата дълги години” или бременна жена „за да има щастие и берекет” в дома. Тази традиция също не се спазваше в края на ХХ век. Семействата, които доизграждаха домовете си, нямаха търпение да влязат в тях, за да подобрят битовите си условия.

Тъкани от етнографската сбирка в с. Обретеник

Но „турнясването” си остана в активна употреба и до днес. Тронясването на дома, се е правело с водосвет, курбан и веселба. Подаръците, които са се носели на домакините били предимно вещи за бита – котли, тави, сахани, паници, месали, черги, храни и други.

След като се направи „тронясване“ на къщата, всяка следваща година, на този ден се прави курбан за здраве и берекет на живеещите в дома. Според краеведите за него предпочитани били предимно празниците от есенния цикъл – Петковден, Димитровден, Архангеловден, Никулден. Курбаните за дома, свързани с освещаването на дома, са различни, от курбана, посветен на селищния празник, който също има за цел да изпроси благословия и добруване на къщата.

Активно се пази и друга традицията - да се нарича курбан на отделен член на семейството, след преживяването на някаква травма, заболяване и по други причини. Задължение на домакините е всяка година на определения ден да приготвят курбан – шаран с ориз или шиле, агне. На курбана се канят гости – роднини, съседи, в по-ново време приятели.

В миналото каненето на курбан било тържествено, почти като за сватба. Млада жена – снаха със зълва, мома с другарка, детенце с брат или сестра обикаляли близките по домовете, целували ръка на по-възрастните и канели с думите: „Много здраве от мама и тате, да дойдете у дома на курбан.“ В уречения ден гостите идвали, насядали на трапезата - на възглавници или на трикраки столчета около застлания на земята дълъг трапезник, изтъкан от кълчища. На трапезата се зареждали вкусни селски гозби в пръстени паници. За чорбата се давали дървени лъжици, а яденото се топило със залъци хляб. Върху коленете на всички се опъвал дълъг презръчник, за да не се капят гостите и да си бършат пръстите. За случая се изпичал обреден хляб – кравай, който се разчупвал и раздавал от стопанката за здраве на всички. На трапезата ракията се пиела от павурче, виното - от шарени бъклици. Пеели се бавни жални песни със сюжет. Курбаните като повече селски тържества били начин за поддържане на роднински и съседски отношения. /Ирманова, „Народната памет разказва“ /обичаи, празници, традиции в Ценово/, стр. 17 – 18/.

Днес личните празници доминират над колективните, те целят изпросване на здраве и благополучие на личността, а не на колектива. Старите традиции са трансформирани също към осъществяване на лично добруване. Личността вече доминира над колектива, а изпросването на стопанско благополучие не е необходимост и не осигурява оцеляването на рода. Истории от вчера за днес и утре. Има ли смисъл да ги разказвам?

"На село е най-добре"