Елена - възрожденски топоси

Разказът ми за Елена ще започна с поетичния символ на Българското Възраждане – Балканът.  Еленският Балкан е познат, обичан, предпочитан за отдих в горещите летни или в студените зимни дни. Имах възможността да посетя възрожденското градче в средата на юни, когато зеленината е все още ярка, непрегорена от лъчите на жаркото слънце. В Балкана слънцето не жари така, както в Дунавската равнина, спомням си аз. Нали съм от Русе, свикнала съм с гледката на опърлените листа на кестените още в началото на юли. Може би затова така се радвах на ярката зеленина в горещия летен ден и снимах, въпреки че слънцето се втурваше във всеки кадър и сриваше самочувствието ми на добър фотограф.
Разказът ми за Елена, ще започне и оттам, откъдето свърши този за Трявна – от Славейков. Благословен с възрожденска подвижност и пренебрежение към уседналия живот, Старият Славейков е ученик в Елена. Една училищна сграда и до днес носи името, което той й дава – “даскалоливница”. Всъщност първият възрожденски топос от възрожденска Елена, не е обикновено училища, а цял възрожденски “университет”, училище за учители. Славейков измислил думата по модел на “свещеноливница”. Всъщност “Даскалоливницата” е първото класно училище в България, създадено през 1843 г. от Иван Момчилов. През 1848 г. Славейков учи там, а името на училището идва от голямата народна слава – повече от 60 негови възпитаници стават учители във възрожденска България.
В Елена е много лесно да видиш възрожденските топоси – те са събрани на едно място  в общ исторически комплекс. В него има две църкви, къщи, хан, там е Даскалоливницата, има чешма, а в непосредствена близост е часовниковата кула. До Даскалоливницата се стига по запазена възрожденска уличка – тясна, вита, с надвесени над нея чардаци, само за съжаления възрожденския калдаръм е заменен със следосвобожденското паве. Какво да се прави, всеки град продължава да съществува в различни епохи и всяка има своя представа за градоустройството и автентичността.
Макар че написах не един “пътешественически възрожденски разказ” и до сега не знам кой от възрожденските топоси да определя като най-значим – училището ли, църквата ли, къщата ли, чешмата ли или моста и кафенето. Ако започна с училището, трябва да продължа с църквите. Елена и до днес пази трите си възрожденски църкви – в някакъв сайт прочетох, че затова са я наричали  – “Българския Витлеем”. Най-старата църква е “Свети Никола”.
Тя съществувала преди Възръждането, още от ХVІ в, в запазен стар псалтир е съхранена информация, че книгата е подарена на църквата през 1518 г. Църквата носи всички белези на  османското време – малка, еднокоробна, вкопана в земята, опожарявана, възстановявана през 19 в., “Свети Никола” може да ти разкаже историята на българската църква през тежките години на османското робство. След опожаряването й от кърджалиите през 1800 г. будните еленчани се заели да я възстановят. Разбира се, били наклеветени, но  се спасили с хитрост – Иван Кисьов се явил в Цариград пред султанската майка със зелени класове в калмукан и издействал да бъде освободен Еленския край от данък житнина.
Научил, че търновският управител ще нареди проверка дали еленчани строят църква без разрешение, хаджи Иван разпоредил за една нощ да се измажат стените на църквата с вар, размесена с въглени, за да изглежда стара и опушена. Разбира се съвсем в традицията на възрожденското време - пратениците били посрещнати, бил им даден рушвет – 30 златни рубета, а за сградата хаджи Иван им казал: “Поздравете от мен войводата и му кажете, че еленчани не строят църква, а поправят стар беглишки харман”. Идете, в който искате български възрожденски град, ще чуете подобна история и ще видите подобна църква, тя е изконен възрожденски топос. С какво е уникална църквата в Елена – с прекрасните си стенописи. В тях се вижда неповторимия за началото на  19 век реализъм – църквата била изографисана от еленски зографи с библейски имена – Давид и Яков. Днес те са паметници на културата с национално значение.
В двора на историческия комплекс една до друга стоят две църкви – до “Свети Никола” извисява снага възрожденската красавица “Успение на Пресвета Богородица”, строена през 1800 г.
Тя е символ на възрожденското самочувствие на българина, а не бива да забравяме, че Елена бил град на богати и горди хора, чорбаджии и търговци. Първоначално църквата била дървена, но през 1836 г. еленчани съборили едно старо кале, за да не се настанява в него турски гарнизон, и изградили стабилна църквата. Разбира се, тя имала още премеждия, олтарят изгорял, но се спасила сградата. Днес църквата пази три икони на Йоаникий папа Витанов, едно от големите имена във възрожденската ни иконопис. Жената, която продаваше свещи, ми разреши да снимам иконата, символ на храма, понеже й казах, че се каня да пиша пътепис за Елена.
Камбанарията е ново творение – от началото на ХХ век. Но създава чудесен ансамбъл с  трикорабната величествена хубавица.
Дворът между двете църкви тъне в зелена свежест и създава атмосфера на мир, спокойствие и мъдрост. Тук чувстваш възрожденското минало като настояще.
Третата еленска светиня “Рождество на Пресвета Богородица” не се намира в комплекса, може да я откриете под общината, а за да стигнете до нея, минавате по възрожденския мост.
Църквата била построена под ръководството на хаджи Юрдан Брадата, на място подарено от тримата братя хаджи Панайот, хаджи Йордан Брадата и хаджи Димитър Разсуканов. За този храм, първоначално – параклис, също било донесено в Търново, че се строи тайно и без ферман. Този път хаджи Юрдан спасил градежа, като наредил вътре да бъдат поставени ясли и да бъдат вързани коне, че строежът да изглежда като конюшня. По-късно  към храма били изградени килии за девичи манастир, в него се покалугерила съпругата на хаджи Юрдан след обесването му заради участието му във Велчовата завера.
За съжаление храмът беше затворен, не можах да го посетя, но видях гроба на хаджи Димитър Разсуканов и неговата съпруга, като дарители те почиват в двора на църквата. За съжаление не можах да посетя Петте Разсуканови къщи – но това всъщност не е загуба, а повод отново да видя прекрасната Елена. Хаджи Димитър построил къщите за петимата си сина, разположил ги под общ покрив, за да символизира мира и сговора във възрожденското семейство. Черният гранитен камък бележи гроба на видния еленчанин и достолепната му съпруга.
Другият възрожденски топос, към който питая огромно възхищение, е българската къща. Еленската къща има своята специфика, но не това е тема на моя разказ. В историческия комплекс видях Попниколовата къща, строена през първата половина на ХІХ в., днес - единственият в България музей по палеонтология. Искам с няколко думи да изкажа впечатлението си от красивата дървена къща. Тъй като се каня да пиша пътепис за българската възрожденска къща,  си позволявам тук да кажа само няколко думи – къщата е триетажна откъм пътя, откъм двора - двуетажна, строена е от дърво, крие тайните на възрожденското строително майсторство и разбира се е паметник на културата с национално значение.
За мен най-интересната сграда в комплекса беше Камбуровият хан. Той е пренесен тук от съседното село Йовковци, което сега се намира на дъното на едноименния язовир. В новата постройка е вложен около 60 % от материала на автентичния хан.
За първи път виждам и описвам възрожденски хан – солиден, величествен, с широки стрехи, каменна зидария,  той трудно се побра в кадъра ми откъдето и да го снимам. Избрах тази снимка, защото се вижда църквата “Успение на Пресветата Богородица” и е съвсем по темата за възрожденските топоси.
В хана е уредена етнографска експозиция. Този еленски китеник е съхранил традиционните за еленчанката цветове – червено, тъмнозелено и тъмносиньо.
Уредничката в музея ни разказа, че фамилията на Стоян Камбуров имала някаква връзка с Русе, затова и роклята на бъдещата снаха била поръчана от Виена, а сега това ефирно чуждоземско бижу се съхранява заедно с грубичките  родни тъкани.
Понеже е разказ за възрожденските топоси – не мога да отмина часовниковата кула -   изградена през 1812 г. от неизвестен еленски майстор, механизмът бил поръчан  от търновския аянин  Феязи ага “за хаир”, а камбаната е изливана в Габрово.
Чешмата – възрожденски топос с голямо символично значение няма как да бъде изпусната в настоящия разказ. Тази се намира в историческия комплекс пред Даскалоливницата.
Обикаляйки еленските улички не може да не видиш Информационния център, настанен също в стара еленска къща, мисля на фамилия Балабанови, не запомних точно. Влязох в него, макар че нямаше да нощувам в Елена, всъщност в градчето имах престой само от няколко часа, за да видя едно текстилно пано, препоръча ми го моя приятелка, с която сме почитателки на творбите от текстил.
В центъра  открих невероятно чудо – изложба “Детството на децата от 70-те, 80-те и 90-те години”.  Изложени бяха вещи от моето детство – отдавна позабравени и захвърлени по тавани и мазета.
Нечия грижлива ръка ги беше подредила в мила и непретенциозна сбирка, не така величествена като възрожденската архитектура, но родна, скътана в спомена и сърцето, проста и делнична, без белезите на съвременното консуматорско разточителство. Поздравявам организатора  за идеята, защото като старите филми ме върна назад към щастливо детство - с ръчната мелничка за труднонамиращото се кафе, с мрежичката за пазар и шишетата за сода, който първоначално се зареждаха с патрони, но после един хитър съсед беше намерил начин за зарежда с машина, с книжките на “Дъга” и кубчето на Рубик.
Ще завърша в стила на Алеко – “Сбогом, Елена!”, животът е достатъчно дълъг, за да се върна отново при теб, може би много по-скоро, отколкото самата аз очаквам.

в. „Форум”, бр. 44 от 2012 г.

Пътуванията ми из България


Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Орфей ме повика

Голямата история по нашите земи