Димитровден между православието, езичеството и традицията

Ако се захванете с проучването на народните вярвания, ритуали, приказки, легенди, гадания, предсказания и народна метеорология, ще установите, че допирните точки с християнската ни православна вяра са повече, отколкото си признава църквата. Всеки празник на християнски светец може да послужи за доказателство. Дори начинът, по който разказваме, е обременен от смесването на езичество и християнство. Започваме обикновено така: „На днешния ден православната църква почита свети Димитър”. След уводното изречение веднага се насочваме към езическата обредност, дошла до наши дни като народна традиция. Казвам това не с назидателна цел, а за да отбележа факта, че езичество и православие съществуват мирно и тихо хилядолетия в живота на българина и изграждат неговата представа за свят.

За православната църква свети Димитър е мъченик на вярата, но за народната традиция той e легендарен юнак, със свръхестествена сила. Образът му съхранява добродетели, които го правят силен, смел, упование за обикновения човек, но и слабости, които очовечават идеализирания от житието светец, правят го по-понятен и близък до народната душа. Всъщност фолклорният текст съхранява черти на езическото божество; наследени са сюжети, в които понятията „добро”, „справедливо” и „божествено” се четат през общочовешки добродетели, с които православието отдавна се е съгласило.
„Очовечаването” на фолклорния образ на светията е следствие на различните разбирания за добро и зло през различни времена и епохи. Написаното може да звучи доста сложно, но българинът е свикнал със своето православно езичество. Затова винаги ще гледа на светците като на митични юнаци, без да прави голяма разлика между свети Георги, свети Димитър и Крали Марко. Иронично погледнато идеализираните герои на житията – светците, също са били хора, исторически личности. А човекът е сбор от качества и недостатъци; черно и бяло зърно, както казва прочутият мъдрец отец Сисой от „Под манастирската лоза” на Елин Пелин. Приближавайки светците до себе си, като вярва, че и те имат слабости (всъщност, черти на наследеното езическо божество), българинът надскача своя собствен бой и се опитва да се доближи до тяхната святост и юначество.

За гореказаното си позволявам да предложа кратък пример. В едно предание се разказва за това как свети Димитър запалил Света гора и светогорските манастири, как откраднал кръстовете на свети Иван, с които кръстил небето и земята. А когато се заженил и взел бяла Неда, поканил всички светии за сватове. Пропуснал умишлено да покани свети Илия, защото според народната митология той е доста голям пакостник.

Св. Георги и Св. Димитър

Ако се анализира текста на приказката „Двамата близнаци”, може да се види как народният разказвач изгражда фолклорните образи на Митре и Георги, те управляват годината, като си я поделят. Един човек отишъл за риба. Уловил една и тя му се примолила да я пусне. Той я пуснал. Втори път отишъл за риба, случило се същото. На третия път пак уловил същата риба и тъкмо се канел да я пусне, тя му проговорила и го накарала да я занесе вкъщи и да я изядат с бабата. Костите й трябвало да бъдат закопани под яслата, в която яде кобилата. Героите на приказките са доста сговорчиви, може би защото са свикнали да си живеят с чудесното. Я, ако беше някой съвременник, докато се намъдрува защо трябва да прави всичко това или онова, от простичкия сюжет щеше да излезе цял сериал. Та сговорчивият герой на приказката изпълнил поръката на чудната риба. Жена му родила две деца, а кобилата ожребила две жребчета. Едното дете кръстили Митре, а другото – Георги. Като пораснали, децата взели кончетата и тръгнали на път. Георги рекъл на Димитър: „Брате близнако, аз ще тръгна на тая страна, а ти тръгни на другата. Когато видиш от някоя стреха кръв да капе, да знаеш, че съм умрял.” Тук все пак се изкушавам да кажа: Георги умира тогава, когато умира лятото, и трябва да дойде есента и зимата.

Разделили се двамата братя близнаци и тръгнали да обикалят света. Веднъж Митре видял, че от една стряха капе кръв, та отишъл към Георгиевата страна да види какво е станало. Георгиевото конче, като видяло Митревото, почнало да цвили. Ламите били изяли Георги. Димитър ги притиснал и те му дали душата на Георги. Тогава той му разказал какво се случило. После двамата си яхнали конете и литнали към небесата, станали светци. (В старите митове е разпространена вярата, че в периода на преход от един сезон към друг аграрното божество умира, за да се роди отново в началото на следващия.) Както братята близнаци си разделили света на две половини, така свети Георги и свети Димитър разделили годината на лятно и зимно полугодие – от Гергьовден до Димитровден е лято, а от Димитровден до Гергьовден – зима. На Димитровден, 26 октомври, завършва преходът от лято към зима. Във връзка с това разбиране е утвърдена практиката, че до Димитровден (26 октомври) приключват всички стопански дейности/.

Ако хвърлим поглед върху традициите в различни региони на българското етническо землище, ще видим, че съществуват различни времеви граници, в които приключвала стопанската работа. Някъде това ставало още по Петковден (14 октомври), а дните от Петковден до Димитровден (26 октомври) имат митичен смисъл, съответстващ на Мръсните (Поганите) дни. Те са наричани още „вълче или вампирско погано” и представляват сакрална граница между старата и новата година. В тези дни чудати и отвъдни същества бродят по човешките земи и светът е по-хаотичен и опасен. Съответно това са дни, в които новите начинания са забранени, съществуват обредни забрани за работа с цел предпазване на дома, стоката и семейството от беди.

Сглядно хоро

Старият езически аграрен мит достига до нас в следната традиционна практика: денят след Димитровден е наричан „Разпус”, защото тогава стопаните освобождават работниците, наети през лятото, и се разплащат с тях. Съществувала е и практиката аргатите и ратаите да се цанят на ново място, за да си осигурят работа и през зимата. Друг обичай е стопанинът и работниците да извършват оброк в чест на светеца. За него се коли овен, обичайно най-тлъстото, най-едрото животно. На рогата на обредното животно се набождат големи варакосани ябълки. Стопаните даряват церемониално слугите си за берекет и здраве.

Макар че след установяване на православието Димитровден е един от най-големите християнски празници, не се освобождава от наследената от аграрния култ мистична гадателна обредност. Гаданията били свързани с предстоящата зима. Ако месечината е пълна, пълен с мед ще е кошерът, а пчелите ще се роят. Вечерта срещу празника овчарят хвърля тоягата си в кошарата. Ако сутринта овцете лежат върху нея, зимата ще е дълга и студена. В някои части на България обредно се гадае по първия гост, стъпил в дома (полазник). Ако той е добър и заможен стопанин, годината ще е плодородна. Вярва се, че ако първите полазници са момченца, през годината ще се раждат повече мъжки животни.

В различните краища на етническото землище от Петковден (14 октомври) или от Димитровден (26 октомври) започва времето на селските сборове, курбани и всеобщо веселие. В същите времеви граници са разположени годежите и сватбите, тогава момите извиват сглядно хоро пред погледите на ергените и техните родители. Така възрастните избират своите бъдещи снахи.

По стар обичай, който всъщност е доста по-нов, на Димитровден се гостува на именниците. Някъде е съществувал обичай на именника да се носят бели цветя, за да е блага зимата. Съществувала е практиката да се коли петел, ако именикът е мъж, и кокошка, ако е жена. Приготвяла се яхния. Трапезата за Димитровден е особено богата с есенните дарове от природата – плодове, зеленчуци, варена царевица, пестил, пита с ябълки или печени ябълки, рачел, печена или варена тиква. В наши дни честваме Димитровден предимно като поздравяваме близки и приятели именници или като отиваме на събор в населено място, което се счита под покровителството на светеца (ако църквата в него има за патрон свети Димитър).

Така през вековете старите езически култове са оцелели, носейки трансформираните послания на древност, в чиято митична сила все още се взираме със страхопочитание.

Публикувана: в. "Форум", 2016 г.
към "На село е най-добре"