Ако искате да се научите всичко за кожарството, идете в Севливиево!

Възможно е, етнонимът „българи” да произтича от названието на обработената самурова кожа – „булга”

Изложенията на занаяти днес са много модерно събитие,може да ги видите по туристически борси и изложения, по фестивали и исторически възстановки. Всъщност това не са старите занаяти, с които българинът си е вадил хляба векове наред, това са модерни приложни изкуства, които за да подчертаят връзката си с миналото и традицията се наричат занаяти. Мога със сигурност да твърдя, че прецизна информация за стари традиционни занаяти може да бъде открита на строго определени места в България. Например, за да се запознаете с бубарството и производството на тахан, трябва да отидете в Ивайловград. За да научите подробности за кожарството, е необходимо да се отиде съвсем на близо – в Севлиево. Там има напълно запазена табакханата. Някога в града имало цял квартал работилници, в непосредствена близост до реката, защото занаятът изисквал много вода. Хубаво е, да се знае, че този занаят бил много доходоносен, особено преди Освобождението. Освен това бил познат на българите от дълбока древност. С кожарство се занимавали и славяните, и траките.

Не си спомням къде бях чела, но според една от етимологичните теории етнонимът „българи”, произтича от название „булга”, добре обработена самурова кожа. Тя служела за основна разменна единица. И в Античността, и през Средновековието необработените и обработените кожи били главният износен артикул на нашите предци след зърнените храни.
Ако отидете в Севлиево и посетите табакханата, ще научите, че идването на османците по нашите земи дало тласък за развитие на кожарството. Турците пренесли нови технологии в обработката на кожите (заети от арабите) и наложили нови наименования при отделни процеси и операции.

Сушене на кожите

С особена гордост екскурзоводът разказва, че през Възраждането кожарството се намирало в разцвет и че сред големите кожарски центрове в България попадало Севлиево. Други били Шумен, В. Търново, Габрово, Етрополе, Охрид, Пазарджик, Стара Загора, Карлово, Казанлък, Хасково, Чирпан и др. Само в Габрово например се обработвали годишно около 300 000 овчи и кози кожи. Кожарският занаят във В. Търново достига своя най-голям разцвет през XIX в., когато българските кожи се ценели на европейския пазар заради своята висококачествена обработка.

Като всеки традиционен занаят кожарството запада след Освобождението с навлизането на капиталистическите взаимоотношения.

Макет на варници за обработка на кожите

Разбира се, екскурзоводът разказваше и за технологията на занаята, но за по-голяма достоверност попрочетох допълнително от Хр. Вакарелски, „Етнография на България”, 1974 г.
Кожата се използвала за различни цели и се обработвала в зависимост от предназначението й. Най-проста е обработката на кожите, използвани за направата на торби, мехове за сирене, гайди и цървули. Торбите, меховете и гайдите се правят от кожата на малки животни (овце и кози). Само някои големи мехове (като тези на самоковите и видните) се правят от конски или волски кожи. За направата на цървули се използва свинска кожа. Кожата за гайди и мехове се остъргва след като изсъхне на сянка.
Сложна била обработката на кожите, които ще се използват за направата на кожуси. Те се щавели с брашна, трици и морска сол. Обработването на «голи» кожи, т. е. на кожи без козина, използвани за направата на обувки, е специалност на занаятчии кожари.

Инструменти за обработка на кожата

Най-нагледно в табакханата е показан процесът на дъбенето, основен при производството на обработени кожи. Чрез използването на дъбилни вещества (неорганични и органични — растителни, животински и синтетични) се изменят коренно свойствата на кожата. Тя става устойчива на влага, на повишена температура, на химични вещества, микроорганизми и др., с което е годна за направата на различни кожени изделия. За дъбенето се използват растения, които съдържат дъбилното вещество танин. При дъба го има във всичките му части, при смърча, върбата в кората, при смрадликата - в листата.

Смрадлика - много често използвана в занаята

Обработената по този начин овча кожа се нарича мешин, а козята — сахтиян.
Обработката на дебели кожи от едър добитък е подобна, но е по-продължителна. Кожите за гьон се дъбят най-малко 30 дни, а най-хубавият гьон се получавал за шест месеца.
Кожарството, свързано с дъбене на кожите, през последните десетилетия на XIX в. е означавано с термина табаклък. Този процес при обработката на кожата се извършва в помещения и дворища, наричани табакхани, разположени най-често в близост до реката. Най-важните съоръжения и инструменти, необходими при табаклъка, са: казан за затопляне на вода, постав, ямбаща (голямо дървено корито), менгеме (дървена преса за изцеждане на водата от кожите), наклонено, неподвижно закрепено дърво, върху което стържат кожите, наричано куспиа, саръци (пръти за пренасяне на кожите), бучаци (железа за стъргане на кожите), магарета (дървени подставки), чукалия, чукалница, динка (кутел за смилане на дъбовия плод или корите на дърветата).

Огнище

Промишленото кожухарство борави повече с турска терминология: леш, салкисване (стъргане), мазия (опакото на кожата), темарене (опъване на кожата), арч (ед. ч.) (престояване в дъбилна запарка), кюселе (вид гьон от волска или телешка кожа), аргас и т. н. (Вакарелски). 

В табакханата в Севлиево могат да се видят огромните казани, огнища, постави и инструмент, струва ми се, че и днес, ако се намери един майстор и няколко кожи, процесът може да бъде показан на живо.

Пукликация: в. "Форум", 2016 г