Русалската неделя била от Свети Дух до Вси Светии

За да познаваме добре нашите традиции, винаги трябва да се връщаме към написаното от класиците

Моята приятелка Нели е наполовина от Лом, както аз съм наполовина от Плевен /майките ни са оттам/, зодия „Дева“ е като брат ми и е родена като него през 1968 г., иначе казано тя е моята духовна сестра. Мисля в това вече никой няма съмнение, още повече това личи в нещата, които пишем. През 2010 г. аз написах пътеписа „Пътуване назад във времето”, по-късно тя ме изненада с „Възстановката”, разказ последен от „Сълза за мама”, сборник, за който познавачите се изказаха много ласкаво. Двата текста са два различни погледа към театър на открито „Един пазарен ден от началото на ХХ век”, в която участвахме през 2010 г.

Калушари

Един ден Нели ми изпрати разказа си „Флоричиката”, беше го писала за един конкурс на „Фентъзи ЛАРП Център”. Знаех, че проучва калушарите, все ме разпитваше нещо за тях, тогова аз не знаех много по тема. Знаех, че калуша „играе” из нашия плевенско-ломска регион, основните неща и нищо повече. Разказът се получи страхотен, дори получи специалната награда. Радвахме се много на успеха точно на този разказ, още тогава си казах, че и аз ще напиша нещо за калушарите, да почета родовия корен. Но моят текст така и си остана ненаписан.

Ако, една тема е ваша и вие трябва да напишете нещо по нея, тя неминуемо ви намира. През 2015 г. от читалището в село Батин ме поканиха да напиша сценария за „Празника на рибата 3”, приех с голямо удоволствие. Захванах се да чета за традиции по поречието на Дунава, търсех песни, в които се пее за великата река. Така попаднах на текст на един краевед от Белене. За съжаление забравих да запиша името му, само копирах текста.

Заселвайки се в Русе, се хванах да си подредя архива, защото трябваше да реша окончателно кои текстове ще влязат в книгата ми „Истории от вчера”. Тогава открих два филма, които Нели ми беше изпратила за калуша и ги изгледах отново. Явно най-накрая дойде времето, когато темата ме намери и ме застави да пиша. Започнах с познатото ми текстче за калуша от Белене. Цитирам го дословно:

„Калуша се играе по Еньовден. Участниците в този обичай се наричат калушари. Те играят след обяд по къщите, когато стопаните са се прибрали от вършитба. Калуша е обичай, изпълняван само от мъжки групи. Калушарите са облечени в обикновени селски дрехи, може и в дълги мъжки ризи, но непременно запасани с колани или с препасан пояс, където са закачени детски дрешки, шапчици и пр.
Калушарите ходят от къща в къща. Стопанката постила пред тях месала и поставя сирене, хляб, брашно. Под ритъма на гайда, калушарите изпълняват танц, с най-разнообразни стъпки и движения. Така е през цялата седмица на русалите – самодивите. В събота калуша се разтурва. По команда танцьорите захвърлят накиченото от тях в река Дунав и ведно с присъстващите се разбягват към домовете си. Всеки се стреми да надбяга калушарите, така ще изпревари злото и ще се радва на богата есен и добро здраве. Калуша завършва с голямо влашко хоро.
През седмица на русалите – самодивите, заедно с Калуша се играе и Драгайка. Драгайката е обичай за девойки. Те се обличат в стари добруджански носии – чехли, дълги везани чорапи, дълги до земята везани бели ризи, кадифени престилки, гердан от пендари и шарени забрадки – чембер – бариш, от коприна. Едната от драгайките олицетворява драгоя младоженека, поради което на главата си има калпак, на кръста – пояс и сабя в ръка. Втора от тях е булка – бяла кърпа на главата, тя играе пред драгоя. Другите драгойки са посестрими. Те са забрадени с шарени кадифени кърпи и играят в страни. Когато се разтурва Калуша, свършва и обичая Драгойка. Православното население отива тогава извън селището за последна игра под звуците на гайда. В обичая Драгойка е желанието на всяка мома да стане булка, добра майка и стопанка.”

За Драгойката ще говоря повече в „Еньовската” си статия. Белене е близко до селата на беленските хърцои, които проучвам от години. Поразпитах нашите информатори за сходни местни традиции или за пришълци от други села. Почти всички ми разказваха любопитни „лечителски” истории, но този път в тях не открих нищо съществено. По-скоро разбирах, че става въпрос за чакръкчии и „лечители” от народната медицина.

Описаният обичай от Белене е доста любопитен, подобен не съм срещала в етнографските съчинения, необичайно е и разполагането му по Еньовден и посочената връзка с вършитбата. Това ме накара да си припомня произхода на православния празник Петдесетница. Всъщност той е наследен от Стария Завет, Петдесетница бил петдесетия ден след Пасхата. Първоначално отбелязвал завършването на жътвата на ечемика. Празнувал се с приношение на хляб и жертвени животни, бил ден на радост, напомнящ че божият народ благополучно се е измъкнал от Египет и от странстванията в пустинята.

Тъй като напоследък много медии, телевизии, сайтове имат следната практика, наближи ли някаква дата, те се засилват към някой етнограф с въпроса: какви са обредните практики за този или онзи празник. Всъщност в живота на традиционния българин обредните практики не са сами за себе си, те са част от една обща философия на битието, от заклинателно-обредна система, която в своята цялост, непрекъснатост и точно изпълнение внася ред в обществото и осигурява благополучието, разбирано предимно като берекет и след това като лично здраве и благоденствие. За да се разкаже за обредните практики на русалии/калушари трябва да се разкажат много други неща, като първо се изясни кога са се случвали те? Отговори: по Петдесетница, по Спасовден, по Еньовден всъщност не изясняват нищо.

Украса на икона за Света Петдесетница

Първите и най-точни отговори, според мен, могат да бъдат намерени у класиците – Димитър Маринов и Михаил Арнаудов. Може би Димитър Маринов е описал най-точно, пълно и подробно русалската традиция. Още в заглавието той дава важен отговор, русалският месец е юни: „Русалски месец, Еньовски месец, юни. а/ Русалска неделя, Русаля. Русалките са пременени и накитени за своята света и тържествена делателност. На Спасовден начинят да сеят семе над нивите и класовете, отворени и засмени, ги посрещат и гълтат тяхното семе. Те – нивите, тия дни сияят, защото са в брачно положение, празнуват брачно тържество.

Изображение на Свети Дух

Това трае от четвъртък до неделя – Св. Троица, когато св. Дух слезнал над апостолите и ги приготвил да отидат до целия свят да сеят семките на Христовото учение, а русалките тоя ден са свършили своята сеитба. В понеделник – празник в чест на св. Дух, начиня се празникът на русалките – и тоя празник трае цяла седмица, наречена Русалска неделя. Русаля.“ /Димитър Маринов, Избрани произведения, т. 1, „Наука и изкуство“, 1981, стр. 637-638, подчертаното от мен – Цв. Г./

Или според Димитър Маринов русалките идват в света на хората на Спасовден /Възнесение Господне, четвъртък, 39 ден след Великден/, за да донесат плодородие на нивите, но Русалската неделя се разполага в седмицата от Свети Дух /51 ден след Великден/ до Вси светии. /Да припомним: според православието след Възнесението на Господ входът на царството небесно — раят, е отворен. Затова в този ден Църквата усърдно се моли през него да влязат починалите с вяра. Черешова/Спасова задушница е в съботата, в неделя е Петдесетница, в понеделник – Св. Дух./

Димитър Маринов разказва за различни обредни практики, вероятно наследени от езическите времена, но подчинени на тези православни празници, в Софийско на Света Троица се прави общоселски курбан, като целта на обичая е да бъде запазен синорът от огън и градушки. Св. Дух е понеделникът от Русалската неделя. На тоя ден строго празнуват за предпазване от лоша болест. /Димитър Маринов, Избрани произведения, т. 1, „Наука и изкуство“, 1981г./ Или лечителските практики на русалии/калушари, наричани от Димитър Маринов „русалци”, са разположено в точно определено сакрално/митологично време.

Знаци за близостта с древните шамани са шарени тояги, в които са скрити самодивски билки, калпаците, окичени със същите билки и металните пластинки и звънчета, с които са окичени краката им. Дружината има знаме от бял ленен плат, в краищата на което са зашити магически билки, осветени на специален ритуал. Дружината носи гърне с вода и билки и паница с оцет и чесън.

Русалската дружина винаги се придружава от свирач на кавал, гайда или свирка или тъпанджия. Мелодията е еднообразна и се повтаря до като е необходимо, като единственото различие е по-бързия ритъм. Според Димитър Маринов танците на русалиите/калушарите са ръченица, а Флоричиката е мелодията, която се свири, когато се гони болестта от болния. Тази мелодия е особена с това, че ритъма на играта на мъжете също става все по-бърз. Мъжете изпълняват танца в кръг около болния човек, който лежи на черга

Ватафинът със знамето и паницата в ръце остава извън кръга и ръководи останалите. Еднообразният ритъм на мелодията помага на танцуващите да изпаднат в особено хипнотично състояние, прилично на транс. Само така те могат да се преборят с болестта. Единствено водачът знае кога е момента, в който танцуващите трябва да вдигнат болния заедно с чергата и го раздрусват. Счита се, че в този момент болестта бяга от болния и отива в някой от дружината. Ватафинът удря с тоягата си гърнето и то се пръсва на парчета, като измокря присъстващите с чудодейната вода. В този миг болният трябва да скочи на крака и да побегне – смята се, че вече е оздравял. Побягват и русалиите, този у когото болестта отива, припада. Другарите му се връщат и със същия танц със забързващ се ритъм се опитват да го свестят и върнат в света на живите. Ако другите мъже не изпълнят този ритуал, се счита, че припадналият може да изстине постепенно и да умре. Днес тези ритуали се изпълняват не като лечителски, а като художествени творби на фестивали и други събори на народно творчество.

Български учени от различни поколения са дали своя принос в проучването на този любопитен лечителски ритуал.

Димитър Маринов разказва, че избрания да бъде русалец или калушар полагал следната клетва, тя му е казана от дядо Марин Станов от с. Калугер махала, Ломско: „У къщата ми огнище да не гори, комин да не пуши, змии и гущери гнезда да вият в нея, кукумявки и бухали да живеят и мътят, жена ми да не трае, люлка да не видя, дете да не ми заплаче, в гумното овца да не блее, вол и крава да не мукат, кон и кобила да не цвилят, куче да не лае, петел воря, да не пее, тръне и бурене да расте, пусто и пометено да бъде. Аз самичък очи да не видя, с уши да не чуя, с език да не говоря, с крака да не ходя, с ръце да не ловя, от нищо насита да нямам, дето стъпна – да съхне, що подхвана – да гори, пред мене чуми, зад мене холера; земя кости да не ми приеме”. Клетвата е явен сбор от всички народни клетви, с които народът кълне лошите и върлите злодейци и пакостници. / Димитър Маринов, Избрани произведения, т. 1, „Наука и изкуство“, 1981, стр. 642/

И така за Димитър Маринов лечението от русалската болест може да се случи само в Русалската седмица между Свети дух и Вси светии, т. е. през месец юни. Михаил Арнаудов обаче започва статията си „Русалии и калушари“ /Арнаудов, М., Очерци по български фолклор, С, Български писател, 1969, стр. 545/ с разказ за това, че в българските села около Солун, между Енидже Вардар и Кукуш, и особено в областта Боймия, през т. нар. „погански дни“ от Коледа до Богоявление ходят дружини русалии, 20 – 30 момци все в двойки, предвождани от балтаджия и кесерджия.

Шаман

Димитър Маринов обаче изразява явно несъгласие  обредните фигури, които обикалят в Мръсните дни да се наричат „русалии“, „русалци“. „Накрая считам за нужно да кажа, че русалиите, за които говори покойният Шапкарев в своята книжка „Русалии“, Пловдив, 1884 г., не ще бъдат нашите русалии, а повече старци, за които говоря по-горе. Понеже русалиите наши ходят само през Русалската неделя, а другите ходят през Мръсните дни, от Коледа до Водици. А може да бъде едно смешение между русалиите и старците.

И тук имаме среща, както при нестинарите, с обичай или обред, който не е общ народен обичай, в който не участвува населението цяло, а е само една привилегирована митическа древна професия, принадлежаща само на няколко семейства и която старателно се крие от останалите други и се предава по наследство на отделни семейства и люде.“ Димитър Маринов, Избрани произведения, т. 1, „Наука и изкуство“, 1981, стр. 650/

Познаването на лечебните свойства на билките било част от тайнственото знание на древните шамани

Разбира се, Михаил Арнаудов разказва и за калушарите в Северна България, където според него календарната локализация е друга. Това българско обредно лекуване, според него, има общо с румънското във Влашко, Молдова и Трансилвания /описано още от молдовския княз Димитър Кантермир в началото на 18 век/, както и от румънските думи и изрази при играта, трябва да се заключи, че се касае за заемка от север, от румъните, където играта става също тъй през русалската неделя. Призходът според него на тези лечителски практики са древнотракийско наследство, преминало някога от юг на север, после дошло обратно в Мизия. / Арнаудов, М., Очерци по български фолклор, С, Български писател, 1969, стр 550/

Можем да приемем, че русалии/калушари се наричат обредни персонажи, предимно познати в обредните практики на традиционните българи от Северозападна България. Те лекуват само от русалската болест, от нея хората се разболяват, ако работят в русалската седмица или ако нагазят самодивските извори и хорища. Русалската седмица е тази между Свети Дух /понеделник/ и Вси светии /неделя/. Православната църква разполага в същите времеви граници случването на апостолския сюжет, в който учениците Христови тръгват по земята, за да разпространяват словото Божие. Успоредяването на двата сюжета – езически и православен вече трудно могат да бъдат отделени един от друг.

Радвам се, че опирайки се на класиците, успях да изясня тема за календарната локализация на тези древни лечителски практики, които днес може да се видят само на събори за народно творчество в Северозападна България. Надявам се един ден да посетя и заснема калушарския лечителски ритуал, макар и да знам, че той вече е сценичен спектакъл.

Публикувана във в. "Форум", 2016 г.
към "На село е най-добре"