Преображенският манастир

Едва ли има друг български град, зареден с толкова история, колкото Велико Търново. Около него се намират много манастири, които дава основание да се говори за Търновско Светогорие. Преображенският манастир се намира в близост до село Самоводене, на 7 км от Велико Търново. Над него се издига Беляковското плато. Той не само е паметник на архитектурата и културата, но крие интересна историческа съдба. Поглед от него към отсрещната страна показва сгушения в гората Патриаршески манастир „Света Троица”.

Преображенският манастир е създаден още по времето на Втората българска държава, вероятно през 11 век. Първоначално е метох на Ватопедския манастир, после получава автономия. Просперитетът на манастира се свързва с личността на втората съпруга на българския цар Иван Александър Сара – Теодора и с техния син – Иван Шишман. Съдбата на манастира във времето от падането на България под турско робство до 1825 е трагична, като на всяка българска обител – грабежи, разрушения, кържалийски произвол, нищета и погром.

Новата история на манастира е свързана с името на един монах. Отец Зотик е от онези незаслужено забравени личности на Възраждането, чийто усилия около уреждане на духовния живот в началото на ХІХ в. в Търновския край, го налагат сред авторитетните фигури на времето. Според Славейков той е родом от село Демирканлии Охридско, според други източници - селото се казва Ахмаморлии. На 15 години той постъпва в Патриаршеския манастир „Света Троица”, после отива в Рилския манастир, където се научава да чете и пише и се подготвя за монах,. Не остава там, а отива да учи във Влашко при прочутия за времето учител Серафим в манастира „Калдрушану”. Престоява 12 години в Света Гора, през 1821 г се завръща в манастира „Света Троица”. Не се знае със сигурност светското му име, но за настоящия разказ по-важно е да се припомни делото му.

Отец Зотик излиза на историческата сцена след времето на Гръцката завера. Според акад. Иван Радев той явно е бил свързан със заговора, защото след разкритията не само бяга от Атон, но е арестуван и прекарва няколко месеца в затвор в гр. Сер. В Търново се сближава с Велчо Атанасов - Джамджията, бил поканен за учител на децата му.

Отец Зотик си поставя задачата да пробие прогръцките настроения в Търново и околността. Тези му желания го водят към откриването на килийно училище и учителстването. Документирано е откриването на такова в Ламбриновата къща в Търново, там събирал децата на еснафите, младежи и свещеници. Учителствал и в килийното училище в метоха на манастира „Света Троица” в Горна Оряховица. Тъй като опитът да даде отпор на гърцизма чрез училището, е неуспешен, отец Зотик се устремява към друга негова твърдина – църквата. Срещу откуп, даден на владиката Иларион Критски от търновски еснафи, бил назначен за игумен на една позабравена църковна обител – Преображенския манастир.

През 1825 г. отец Зотик заедно с двадесет монаси се заема да върне към живот светинята. Тя била запусната и разрушена след кържалийските размирици. Първият в новата й история игумен бавно, с много усилия го превръща в мощен център за религиозно-народностна дейност, истинска българска твърдина, духовно училище за подготовка на монаси и игумени за монашеските братства. Постиженията на братството са значителни. За няколко години монасите-спътници на отец Зотик поемат най-важните духовни постове в съседните манастири - началничеството в „Света Троица”, игуменството на Килифаревския и Петропавловския манастир, изповедта в девическия арбанашки манастир „Свети Никола”. Манастирът „Св. Никола” всъщност е творческо дело на отец Зотик – учреден е от него през 1833 г. в една от арбанашките църкви.

Школата на Отец Зотик успява да се наложи сред монашеските братства из целия Търновски край. Освен с управление на църковни-религиозни дейности, братята по стара традиция се занимават с книжовна и книговезка дейност.

Ренесансовите деятели имат за своя главна черта неспокойствието, желанието да свършат много дела на „ползу роду”. Отец Зотик не само строи, не само създава духовна школа, а и подпомага българските училища в Търновския край. Освен това е един от първите агитатори на българската кауза, още преди Неофит Бозвели да започне мисията си. Този народен трибун намира свои съидейници в лицето на Велчо Атанасов Джамджията, капитан Георги Мамарчев, майстор Митю Софиянлията, х. Йордан Брадата и Колю Гайтанджията. Малко позната е дейността на отец Зотик по Заверата. Истината е, че благодарение на него Преображенският манастир се превръща в място за гражданска и политическа активност. Затова говори арестуването на Уста Митю Софиянлията в манастира и мъченията, на които е подложен самия отец след предателството на Заверата.

Тъй като разказвам за Преображенския манастир ще кажа няколко думи за първия строител на църквата - Димитър Софиянлията. Не случайно него избира отец Зотик за първомайстор, у него открива сродна българска душа. Пътищата на двамата се пресичат след унищожителната за българите Руско-Турска война от 1828 -1829 г. и след издаването на фермана от 1832 за строежа на църквата. Това историческо време е относително спокойно. Мирът между противниците за проливите изглежда траен, приятелството им - дълговечно, голямата християнска държава като че ли е забравила своите братя под робство, надеждата за освобождение е незначителна. В същото време национално-освободителните движения на Гърция и Сърбия са в подем. Българите в Търновския край също решават да създадат свое автономно княжество в Търновския край, като постепенно щели да разширят периметъра му, включвайки съседни градове и села. За княз трябвало да се утвърди Велчо Атанасов – Джамджията. Затова и историята нарича Заверата - Велчова.

Майстор Димитър Софиянлията бил на турска служба, имал задача да събира работници за поправката на разрушените в Североизточна България военни съоръжения. Но той не бил обикновен изпълнител на правителствената воля. Когато дошъл в този край, съзаклятието вече действало.

Вместо да събира работници, Димитър Софиянлията успял да набере около 2000 души за участие в доброволчески отряд. Заговорниците се свързали с коменданта на Силистренската крепост – българинът на руска служба капитан Георги Мамарчев и го привлекли за ръководител на отряда.

Участниците в заговора не били само от Търново, а и от Елена, Горна Оряховица, Лясковец, Трявна и Габрово. Подготовката на въстанието било изцяло българско дело, то имало добре обмислена програма, въвлякло много и различни слоеве от населението от богатите търговци, през занаятчиите, до обикновеното народно множество. Най-важното за него е, че е българско дело – планирано и изпълнено от българите, без чужда помощ и намеса. Обявяването на въстанието трябвало да стане на Великден 1835 г., това били дните между 7 и 9 април. Но като всяко голямо българско предприятие то било съпътствано от предателство.

Предателят бил еленски чорбаджия х. Йордан. Той поискал да се подпише в списъка на съзаклятниците, така успял да види имената на водачите и ги предал на турците. Властта бързо уловила, съдила и обесила заговорниците. Конспирацията по подготовката на Заверата била толкова сериозна, че не са останали никакви документи. Съществували са само летописни бележки в църковните книги, но и те били унищожени след изпълнението на смъртните присъди на заговорниците по нареждане на митрополит Иларион. От гореизброените заговорници останал жив само капитан Мамарчев, поради това, че бил на руска служба. Изпратили го в Цариград, а после го заточили на остров Самос, където умрял.

Тъй като първомайсторът на църквата в Преображенския манастир загинал, строежът бил завършен от по-младите съмишленици, майстори и заговорници, чието участие не било разкрито – Уста Колю Фичето и Христо Бърната.

Героите от Велчовата завера нямат своята минута слава в историята, може би и затова са незаслужено забравени. Но манастирът продължил да съществува, а в него да се строи. Отец Зотик оцелял след Заверата, но станал жертва на чумата само две години по-късно - през 1837 г. Заедно с чумата дошъл гладът. Той и братята отворили житницата на манастира, не само раздавали жито, но мелели брашното, месили и пекли хляб за останалите без родители деца и за немощните старци. В третия ден на Рождество Христово той събрал братята да им съобщи, че наближава денят, в който с него ще се случи едно събитие, което е по Божията воля. Като всички велики личности, бил надарен с пророческо предчувствие за края. На другия ден отецът, когото още приживе, наричали „свети Зосима”, отишъл да посети болните в метоха в Самоводене, заразил се от коварната болест и умрял.

Отец Зотик напуснал историческата сцена, а делата му са почти забравени. Разказвам неговата история, защото личността му ме привлече с абсолютния си стремеж да се твори добро и да се воюва за българското.

Следващите игумени довършват градежа, в който са вградени сенките на отец Зотик и Уста Митю. Затова българските манастири са не само каменни крепости, а крепости на българския дух. Обиколете търновските и ще видите – паметни плочи от пребиваването на Левски, Бачо Киро, от Мариино въстание, или от Велчовата завера, от пътя на четата на Капитан Дядо Никола и др.

Преображенският манастир може би има най-интересна история. Защото по една или друга случайност след Уста Митю идва Уста Кольо Фичето, Под негово ръководство са изградени източното крило, камбанарията и малката църква „Благовещение”, построена върху подземен параклис, изграден от Софиянлията.

Църква „Преображение Господне” била иконописвана отвън и отвътре в периода 1849-1851 г. от Захари Зограф от Самоков. Негово дело е храмовата икона „Преображение Господне” с автограф, тук възрожденският художник рисува своя автопортрет редом с равноапостолите Св. св. Кирил и Методий. За съжаление в момента стенописите в манастира са потъмнели от времето. Те се реставрират, но работа е бавна и ще отнеме години. Докато бяхме в църквата можахме да видим етапите на възстановяване на един стенопис – почистването, какво е останало от оригинала и възстановените участъци. Те греят с ярки багри, но работата, която се изисква, за да се появят, е истински сизифов труд. Възстановените сцени показват ренесансовия дух на иконописта през ХІХ, в които има много реализъм и пълнокръвие, възрожденско самочувствие и колорит.

Църквата „Преображение Господне” е истински шедьовър на възрожденската иконопис. „Колелото на живота”, е художествен и философски разказ.

Олтарът е дело на тревненски резбари. Олтарните икони - на Захари Зограф и най-вече на приемника му Станислав Доспевски, първият български художник с академично образование.

Друг факт, който трябва да се отбележи е 750 кг. камбана, подарък от руския император Александър ІІ. По време на Руско - Турската война манастирът е превърнат в лазарет, пред него сега има паметник с червен кръст.

Преди повече от 20 години, през 1991 г., свлачище събаря килиите на манастира и малката църквичка. Не са пострадали хора, камбанарията и уникалната църква, дала име на манастира, също е непокътната. До днес огромни късове скали стоят в двора.