Ловеч – българското като вечност

Ловеч е град, натоварен с много история, живописно накацал по двата бряга на река Осъм. По някаква случайност, или защото нещо все ме привлича в него, в две поредни години маршрутите на нашата група ме отвеждат там. И двата пъти открадвам часове, за да хукна към Вароша и да почувствам очарованието на миналото – на Алтън Ловеч (оттук през 1839 г. започва борбата за църковна независимост, едни от първите български училища и читалища са открити тук). Първият път отидох през деня – голяма грешка, старите калдъръмени улички са пълни с коли, къщите са реституирани, собствениците си живеят в тях и хич не им пука, че возилата или антените на Булсат унищожават атмосферата. С усилие намирам местенца да направя снимки, на които да не се мъдри някой климатик. Започвам с тази, защото най-много си я харесвам, по-долу разказвам историята на червения грамофон.

Но денят е хубав, слънчев, августовски, забравяш за белезите на консуматорското време и вдигаш поглед нагоре, оттам се вижда  крепостта Хисаря – твърдина от средновековието, със стратегическо за отбраната на българските земи значение. Днес тя е туристически обект, и нещо, което научих от човека, който продава билети, има местна традиция в крепостта да идват сватбени шествие – булката, младоженеца, родата, които да си правят безброй щастливо усмихнати снимки сред руините.

             Всяка разходка в Ловеч трябва да започва и да завършва до закрития мост. Това е естествено, тъй като той е граница между стария и новия град. Всъщност днешният Ловеч се намира там, където някога е била турската махала. Българската - Вароша била в подножието на хълма, до старата слава на средновековното кале. Хората – търговци и занаятчии, неотменно свързвали живота и дейността си с покрития мост, по който някога се намирали дюкянчетата, а днес - магазини за сувенири. Та, мостът е и чаршия, и граница, и съсредоточие на уникалността на  Алтън Ловеч.

        

Хубавият ден се използва и за риболов, човекът услужливо ми позира, защо мисли, че съм от пресата, успокоявам го, че снимката е само за спомен.

И така дойдох за втори път в Ловеч, отново през август, отпускарски месец, но излязох по-умна и отидох във Вароша привечер, когато залезът позлатява града, а той се готви за поредната серия на „Листопад”. Гранитен и невъзмутим Левски гледа на това благосклонно, хората трябва да се забавляват. (Може би не толкова благосклонно. Все пак в музея се пази ятагана на Апостола, а Ловеч е вътрешният център на българската революция.)

Пусто е, спокойно, само две-три съседки си говорят пред портите – вечно българско време  на раздумка и размисъл.

В квартала има две църкви, едната е точно под крепостта и паметника на Левски. По това време и тя беше пуста, влязох в двора - тишина, чува се само звук на включен телевизор, дали и отчето ще гледа „Листопад”, не вярвам, по-скоро новините. Тъй като е затворено и не мога да видя сбирката от стари книги и икони, гледам Ловеч.

Качвам на хълма и поглеждам към града. Тук едновременно живеят столетия – в крепостта, в която е подписан важен мирен договор между България и Византия, във Вароша с калдъръмените улички, в българската църква, с ясно разпознаваеми белези на строеж от  турско време, в двукатните  къщи, демонстриращи възрожденски блясък и самочувствие в привечерния нов град. Вечност! Българска вечност!

Всъщност това, което ме впечатли най-много в Ловеч е етнографският музей, аз съм от Русе и съм ходила в Къщата на Калиопа хиляди пъти, пък и по принцип обожавам етнографските музеи, но Ловешкият ме е покорил завинаги. Защо? Вижте тези къщи и ще разберете – сигурност, спокойствие, традиция.

Трябва да кажа, че етнографския музей се състои от две къщи – Драсовата и Рашовата. Двете различни и близки. Когато влезеш в Рашовата къща, виждаш, че тя е съхранила духа на своя собственик – мъж, интелигент, с широк поглед към света,  от  хората, които надскочиха времето си, донесоха на България свободата и градиха Нова България. Такова велико време се случва веднъж в историята на  един народ. Затова  днес няма да има друг Симеон Радев, който да напише „Строители на съвременна България”, може би ще се роди нов Алеко, който да напише „Рушители на най-нова България”.

Скромни на вид вещи, но говорят за човек на духа, почитател на книгите и музиката. В гостната, която има съвсем европейски вид, стои гордо стар червен грамофон, екскурзоводката разказва, че бил боядисан така през 50-те години по идеологически съображения. Друго, което научавам, че жените никога не сядали с празни ръце, дори когато имали гости,  (не дай боже с цигара в ръка). Ръкоделието е част от етикета, все пак българската култура е патриархална, дори в най-модерните домове.

По различна е другата къща – Драсовата, дом на голямо възрожденско семейство. На никое друго място Ориента и Европа не си живеят така мирно и спокойно, както тук – миндерите кротко си стоят под прозорците,  а виенските мебели и руския самовар са се настанили приятелски сред тях.

В средата на ХІХ век дори заможното ловешко семейство продължава спи в една стая, на един одър. На този спели между 7 и 27 човека. Стаята е закътана с  дървени капаци от вътрешната страна, те са ловешко изобретение, хвали се екскурзоводката,  през зимата осигурявали топлина и уют, а през лятото - прохлада.

             

Само на младоженците се давало една година спокойствие и самостоятелност. Ако затова време мъжът успее да построи къща, добре, ако не семейството отивало в общата спалня, а самостоятелната е на разположение на новото  младо семейство.

Така приключва моя разказ за българското като вечност в чудния Ловеч. А след нас какво ще остане? Дали някой ще се интересува от моловете, дискотеките, климатиците и луксозните джипове? Може пък и  тях някой да гледа с умиление, както аз гледах вещите на нашите предци.

http://poblizo.com/?p=18388

Ловеч, българското, музей, пътуване