Спомен за Камчия

Зимата, която продължи и през март, пречи на моите планове за нови пътешествия. Аз не съм много запален турист, не съм от тези, които са готови в сняг, кал и дъжд да вървят към неизвестното, за да достигнат до видени и невидени прекрасни места. Аз съм обичайния тип средностатистически турист, за когото туроператорските фирми измислят средна хубост пакет, ненатоварващ, с един крак в цивилизацията и с достатъчно обекти за безгрижно снимане с домашния апарат. Когато планирам екскурзии на нашата група, действам по същия начин, все пак работя в администрация, а ние се уморително разумни, умерени и предпазливи хора.

Екскурзиите всъщност са моето бягство от натоварващата ме работа. Зимата обаче ме арестува в мрачната си прегръдка, затова отварям старите снимки, търся пътешественически сайтове и когато и от това се наситя, започвам да пиша. Това е моето най-истинско разтоварване, единственият катарзис, който познавам.

През 2008 г. имах възможност да посетя прочутия резерват „Камчия”. Една джунгла в непосредствена близост до скъпите и луксозни морски курорти, тайнствено- зловещо жълто-зелена река и безумно зелена и през август,  неповторимо очарователна окръжаваща я растителност. Величествените дървета, които като че ли не растат, а направо извират от реката, черпят сила, величие и мощ от мътните й води. Всъщност, според нашия гид, зеления цвят на водата се дължи на почти двуметровата тиня на дъното.

Интересното за реката Камчия, че тя съхранява около живителните си води всякакви видове дървета – бряст, ясен, дъб, клен; тръстика, папур, блатни цветя. В енциклопедиите може да прочетете, че само уникалните висши растения там са над 200, за риби, птици и други живинки изобщо няма да говоря. Всички текстове твърдят едно – уникална екосистема. Аз съм филолог по образование и за мен природата е дом, храм, свещен топос, хармония, космос, все неща, на които учи поезията или литературната критика, но тук пък от това полза няма. Но трябва да си сляп и безсърдечен, обаче, за да не почувстваш величието в простотата хармонията на този природен кът.

Впечатлена съм и от рибарските къщички. Малки, без претенции, някой, построени от подръчни материали, те ми се виждаха, а днес с особена сила (заради убийствеността на ежедневието) като истинска територия на свободния дух.  Дано някоя поредна реформа не реши, че и те са незаконно построени, за да им посегне, вместо на баровските хотели, които унищожиха завинаги очарованието на Черноморието. Ще изчезне  един оазис на спокойствието и мъдрото съжителство на човека с природата.

Лодката ни отвежда до устието. В един кадър не много успешно запечатвам реката, морето и плажната ивица. Пак гидът ни разказва, че плажът е много посещаван заради мекия и чист пясък и топлата, плитка и не особено солена вода. Истински рай за любителите на безметежното обтягане под слънчевите лъчи.

В студените дни мечтая отново да съм там, опитвам се да си представя този райски кът, потънал в сняг или скован от студ, но отварям снимките и виждам разкошна природа и своята щастлива усмивка. Просто нещо е щастието.

http://poblizo.com/?p=18195

в. „Форум”, бр. 28 от 2011 г.
към "Пътуванията ми из България"