Вълчан войвода шетал из Странджа

Валерия Фол твърди, че Странджа е запазила най-дълго своето езичество и е земя на уникални народни традиции, защото там населението е било далече от така естествените за Балканите процеси на преселване и разселване. Точно за това ми харесва да ходя в Странджа, защото е слабо населена, морските курорти не са толкова презастроени, бабите по пейките и чичковците в кръчмите обичат да разказват легенди.

Докъде бях стигнала? 
А, да до Вълчан войвода.

Загадъчен морски сюжет :)

Имам строго правило, което ще спазвам докато някой обществен манипулатор не ме убеди, че е хубаво да имам мобилен интернет и той да е с мен дори в дивата пустош - на почивка не си нося лаптоп или телефон с интернет. Така че за Вълчан войвода прочетох чак като се върнах вкъщи. Интернет успешно разваля удоволствието от откривателството. Тъкмо решиш, че си открил нещо за някого и виждаш статия в Уикипедия. На въпроса кой е Вълчан войвода, тя ми отговори съвсем подробно. „Вълчан войвода е легендарна личност, приема се че е действал първоначално в Странджа планина, а след събиране на голяма постоянна дружина от 70 души започва да действа на територията на цяла България от Тимок до Тулча и от Македония до Цариград.” (bg.wikipedia.org)

Казах ли ви, Вълчан Войвода е от тези митологеми на Просвещението, чиито биографии като че ли са фабрикувани по модел. Разбира се, седемте града, че и повече дето спорят за това да са тяхно рождено място, са налични. Преданията за Вълчан войвода са от цялото етническо землище – от Северозападна България, от Самоковско, Търновско и Странджа, Сакар, Източна Стара планина, Лудогорието и Добруджа. Според най-разпространената легенда е родом от с. Осеновлаг до Своге в Стара планина или от с. Косача, Пернишко, обаче според други е от Лозенградско или Малкотърновско.

Карта на крепостта "Ранули"

Бройте с мен устойчивите легендарни сюжети в биографията му: Номер първи: като много млад убил турчин, който се заглеждал по годеницата му и трябвало да бяга от родния край. Стигнал чак до Бяло море. Номер две: известно време се занимавал с пиратство. Принуден бил, значи, да бъде „лош“. Тогава защо пък да не може в бъдещето днешните „почтени бизнесмени” да станат митологични личности.

Извод първи: произходът на всяко съкровище, особено с обем - една хазна, колкото и да е това, не е трудът, а грабежът. Митът, че грабежът е позволен, когато е за народното дело или за лично отмъщение, е следосвобожденски, с автор – Захари Стоянов. Един ден ще се хвана да преброя колко мита в българската история и народопсихология са създадени и утвърдени от Каравелов, Вазов и Захари.

Но, да не се отплесвам, да чета нататък. Стоп! Изненада - видиш ли ти, един от подвойводите на Вълчан войвода бил поп Мартин.  Ох, то и за поп Мартин разказите са от цялото землище, макар че ние се побъркахме да пишем, че е родом от село Батин, община Борово, област Русе. Та, Вълчан другарувал и с Индже войвода, Христо войвода и Кара Кольо. С тези последните построили Устремският манастир в Сакар планина, а с поп Мартин и с другите подвойводи - манастира "Седемте престола" в Стара планина. 

Останки от крепостна стена в Ранули

Вълчан се издигал в нещо като главен български войвода, имал знаме от син атлаз със златен рис и всяка година правел сбор на всички хайдути и войводи, които имало в България, в центъра й - в местността Станчов полугар до Троян, където събирали пари за челядта на пострадалите си другари и за Освобождението на България. Вълчан давал най-много пари. Събраното държали в Общата маара, която само той знаел къде е. Митологичен сюжет номер три: след като награбил доста пари, се захванал да прави добро и да изкупва греховете си, строейки Божи обители и работейки за Освобождението.

Ето я и връзката с лагуните при Ропотамо – там му бил трезорът, а не в Балкана.

Митологичен сюжет номер четири: оцелял след Освобождението и дал хайдушката хазна на Евлоги и Христо Георгиеви да построят  Висша българска школа, което те правят, построявайки Университета.

Митологичен сюжет номер пет: идват лошите комунисти и с много труд и усилия, според някои легенди, откриват, а според други, дори те не откриват хазната на Вълчан войвода. Бе колко ще е била пълна тази хазна, нали парите били дадени за Университета?

Има и други легенди, които съвсем разкрасяват митологичния образ, Вълчан войвода не само събирал съкровища от турските бейове, но намирал стари римски и тракийски съкровища. Всичко било с една цел — да бъде освободена България. Пращал много младежи да учат в чужбина, за да има учени хора след Освобождението. Много места и местности се свързват с името на Вълчан войвода в България. Умира в Браила, където отива да живее с най-близкия си другар и съратник поп Мартин.

Следващият текст като че ли придава най-ярки индивидуални черти на легендарния Вълчан войвода и го свързва със Странджа: „През 1793 г. Вълчан и брат му Костадин, който е по-възрастен с 40 години, отиват при дядо Делю. Той свързва Вълчан с Христо войвода, прочут по Странджа и Сакар. Вълчан е на 18 години, висок и едър, с черна дълга коса и светли гълъбови очи, с мустаци...“ От този текст може лесно да се изчисли годината, в която е роден Вълчан войвода или Вълчан Ангелов Пандурски - 1775 година.“  (bg.wikipedia.org)

Веднага след това обаче отиваме в митологичен сюжет номер шест: на стари години Вълчан войвода се установява на постоянно местожителство в големия български град Тулча в Северна Добруджа. Създава семейство, като се жени за монахинята Евпраксина, от която има четири деца - Иван, Васил, Петра и Оксана. Сега, видяхте ли, че Вълчан войвода е мит? Как ще е роден през 1775 г. и ще доживее Освобождението, че и ще се жени и ще създава деца. Ами то това си е направо старозаветен сюжет.

Свикнала съм голяма част от моите текстове да имат опоненти, знам какво ще кажат по-интелигентните: ами, такива са били времената, така е живял човека, важното е, че е работил за свободата и Отечеството. В това и в днешните времена, има романтика.

Е, така е, по-добре да чета за Вълчан войвода, отколкото да гледам новини.

Мислено се връщам на онова приятно корабче и се опитвам да си спомня виждаше ли се крепостната стена откъм реката. Гледам снимките, не съм заснела нищо такова. Нищо, хубаво е дето се научихме като гърците около всеки каменен зид да измайсторяваме по една легенда. Още повече, че ние си ги имаме в изобилие, само трябва да ги поразкрасим и да ги предлагаме на почиващите като късче романтика в неромантичното съвременно време. И в жегавото време на летните отпуски!

Ами, от много идеали дори ти става по-прохладно и не чувстваш горещина. Мисля си, ако бях мъж в онези времена, какво щеше да ми остане освен да хвана пушката и гората, да грабя лошите, за да раздавам за училища и манастири. Лошото е, че пак щях да съм жена, най-много някой байрак да ми дадат да бродирам.

Ех, Ропотамо, кой да знае, че гледката на зелените ти води, могат толкова да промиват ума на човек, че той да смесва времена и епохи и да търси мястото си сред тях.

2016 г.
Ничия земя - Иманярството

Ровичкайки се непрекъснато из нета, попадам на информация, че имало Вълчанов мост над река Резовска. В средата на 19. век още по време на турското робство Вълчан войвода финансирал изграждането на дървен мост през река Резовска по пътя от Малко Търново за Малък Самоков (Демиркьой) и Виза (в днешна Турция). Поради стратегическото си значение мостът не бил разрушен от турците. След години дървените колони на моста изгнили и той бил победен от времето. През 1908 г. на мястото на дървения мост на Вълчан войвода бил изграден нов по-голям, мраморен мост. През 1913 г. по протежението на река Резовска преминава държавната граница между България и Турция. Мостът, предназначен да свързва хората, се озовал на място, което ги разделя. Така той станал неудобен и за двете страни и през 1941 г. по време на Втората световна война бил миниран от българските граничари и при силна гръмотевична буря се самовзривил. Мостът е взривен умишлено след 1947-48 г. Оттогава два от общо трите свода на моста са разрушени, но третият от страната на Турция е напълно запазен и напомня за майсторлъка на някогашните строители.

Вълчанов мост, надявам се да го видя някой ден