Празниците различни в различните времена




Зимата е сакралното време в подялбата на годината от Димитровден до Гергьовден. Ако Петковден бележи началото на зимата и края на стопанската година, Никулден – същинската зима, то Атанасовден е белег, че половината зима е изтекла. Или голяма част от празниците на българите са разположени в сакралното зимно време, защото ритуалните им послания носят магическа сила, целяща стопанско благополучие – берекет и здраве на дома и семейството. Те не винаги и не напълно са съобразени с християнския православен календар или връзката с православния празник е само външна, без конкретен смисъл. От Атанасовден студовете намаляват, но намаляват и празниците – идват Заговезни, а с тях приключва времето на годежите и сватбите. Или от Петковден до Атанасовден дните на нашите предци са наситени с много празници – сборове, седенки, годежи, сватби, календарни празници. Опитайте се днес да ги празнувате, без дори да спазвате ритуалите – нито ще ви стигне време, нито ще ви останат сили. Днешният календар е разчетен с друга логика и други приоритети, затова не може да се очаква, че празниците ще се съхранят без изменения през времена и епохи.
Разбира се, винаги с тайно леко злорадство съм вярвала, че нашите баби са се изхитрили да определят извършването на една или друга работа за препятстваща благополучието, берекета, здравето на децата и семейството. От Мишинден (денят след Димитровден) до Игнажден жените са тези, които празнуват, т.е. не работят женска работа: не предат, не тъкат, не перат, дори не готвят и не месят хляб. Това са празници на опазване на придобитото: Мишинден – на това, което е плод на техните ръце, Сава и Варвара – на техните деца, Игнажден – на кокошките и стопанина. По Коледа приключва женското празнуване и започва мъжкото. Новият цикъл от обреди между Бъдни вечер и Трифон Зарезан е „празен“ от мъжка работа, т.е. има ритуални забрани за извършване на определени мъжки дейности.


Игнажден, кв. Средна кула, ФФ "От Дунав до Балкана", 2015 г.
Нашите предци вярвали, че веселието е добра поличба и носи берекет в стопанския и в семейния живот, затова в зимните празници има много веселие. Когато старинните обреди и обичаи започнали да губят магичността, сакралността и свещенодействието си, останали само забавното и театралното. Така през годините се съхранили традиционните празници – днес малко се знае за магическите ритуални моменти, вярата в силата на словото, действията, името, предметите, цветовете, дните от седмицата, фазите на луната и пр., но забавното и веселото са останали. Празникът отдавна не се разбира като „празен от работа“, а като веселие въпреки работата и дори веселие на работа – с колегите, в неформалната, но близка и уютна работна среда. Показателно е, че почти на всеки имен ден едни от основните гости на именниците са колегите или празнуването се случва на работа – в обедната почивка или след работно време, че дори и в него.
Въпреки това е добре да се знае, че празниците имали своята магическа сила, че стоенето без работа не е случайно или само за почивка, а за да се изпълнят ритуални и обредни практики и/или защото забраната за извършването на определена женска/мъжка работа има също магически функции. Като чета нашите местни краеведи, разбирам, че дори в началото на ХХ век, празниците вече са загубили част от магическо-заклинателните си задачи. Записани особено след 50-те години на ХХ век, народните празници – календарни и семейни, носят информация за това „как“ се е празнувал този и онзи празник, но не и „защо“. Стандартната фраза в такива случаи е „за здраве и берекет“. Но на мен ми се струва, че фразата ще е по-вярна, ако е обърната обратно „за берекет и здраве“.
Любопитно е да се познава зимният обичай коска, за който прочетох в книгата на Ради Колев „Борово“. Прави се на Коледа. Това е един от малкото обичаи, съхранили различията в традициите на нашите две села – Горазд и Горна Манастирица. Едното – с хърцойско население, другото – с балканджийско. Ради Колев ни уверява, че жителите на двете села не се женели помежду си чак до 1948 г. В книгата на Бай Ради, издадена през 1991 г., са съхранени много малко различия в празнуването на календарните и семейните празници в двете села. Коска е едно от малкото изключения, правел се от хърцоите в Горазд, там нямало обичай да се коледува. Коледари обикаляли само в Горна Манастирица. В Горазд описаният обичай напомня разпространените в други хърцойски села – джамал или бразая.
Събират се мъжете, един се облича в мечешка или овча кожа, други трима – в женски дрехи, трима като стражари, един доктор, двама гъдулари и двама носачи. Маскираните мъже обикалят селото от къща на къща, спират пред къщната врата, свирят, пеят, благославят за живот, здраве и берекет. Разиграва се следната сценка – мечката се разболява и почва да се търкаля, докторът ѝ дава лекарство, жените (преоблечени мъже) я оплакват. Тъй като обичаят се е правел на Коледа, съм склонна да повярвам, че това е обичай с пожелателен характер за живот, здраве и берекет, но ми се струва, че пак по-правилно е за берекет, живот и здраве. В маскарадните игри е отразен древният мит за умиращия и възкръсващ аграрен бог и ритуалите имат смисъл предимно за изпросване/измолване на стопанско благополучие, а после на здраве и живот. Записан късно, вероятно през втората половина на ХХ век, липсват най-архаичните ритуални елементи, всъщност липсва информацията „защо“ се извършват ритуалните действия.
Ладуване, с. Самоводене, област Велико Търново, ФФ "От Дунав до Балкана" - 2015 г.
Още по-любопитно и необичайно е ладуването в Горна Манастирица, което се правело навръх Нова година – 31 декември. Според бай Ради това е стар народен магически обряд, когато чрез припяване на пръстен се гадае за бъдещ брак. Обичайно е гадаенето да се извърши на Васильовден, първи януари, през деня, защото през нощта „мълчаната вода“ събира магическа сила. Но при записването това разбиране е липсвало, останала е само информация, че празникът се отбелязва тогава.
След като се навечерят в домовете си, момите и момците се приготвят, като обличат най-хубавите си дрехи, и отиват в училищния салон да се ладуват. Подобно на други краища от България се е донасяла „мълчана вода“, в която да се сложат пръстените. В текста не е записано обяснение защо водата трябва да е „мълчана“. Друга традиция, която се спазва в Горна Манастирица, е във водата да се пусне овес или ечемик, както и китка здравец и босилек – за здраве и плодородие. Момите и момците са заедно в училищния салон и… покрай тях минава МОМЪК с котле; всеки пуска в котлето пръстен със знак, след това на сцената излизат най-добрите певци и започват да пеят песен със следния текст:


Ладото и ладо.
Кървавица на полица.
Бръкни, момко, в бяло бъкраче,
извадѝ, момко, маламен пръстен.
Ладото и ладо.
(Следва припявка, която показва качествата на бъдещия съпруг/съпруга.)

След това всяка мома или момък си взема по-няколко зрънца от овеса или ечемика, слага ги под възглавницата, за да сънува бъдещия съпруг/съпруга. Тържеството завършва с играене на хорà, като то продължава до сутринта, когато сурвакарите запяват по улицата: „Сурва, сурва година!“.
Като го прочетох, си помислих – доста забавно, дали древната Лада ще погледне с добро око на това мъжко присъствие. Знаем, че този обичай векове наред е привилегия на момите, а такова общо събиране и наричане едновременно на късмета на момите и момците говори, че обичаят е записан в доста по-ново време.
И все пак!
Цитирам текст от „Българските митове“ на Анчо Калоянов, издание на „Народна младеж“ 1979 г.: „Богинята Лада е единственият представител на българския езически пантеон, известен и на по-широки кръгове от нашата интелигенция и почти непозната на народа. Сведения за нея има още от Х век. И йероскимонах Спиридон пише в своята История: „По Волге наста шестий крал в Болгарии именем Лила или Ладо, в лято от сотворения света 4920 (=599 г. пр.н.е.) (…) Того краля болгари и до днес памят творят за богом почитают. В навечерии святаго Василия и первий ден Януария собираются юноши и девици во едином високом месте, собирают перстени свои и полагают во едином котле, и спевают песни, часто поминаюше имя беса того: „Ладо, тъй Ладо…“.
Невероятно, но факт – традицията, описана в Х век, през ХХ век се е практикувала от населението на Борово – Горна Манастирица. Защо, как и по какъв начин древният мит е съхранен или реконструиран, няма информация.
Друг обичай, за който с изненада научих, че се е практикувал допреди около 30 години в Борово като празник за здравето на добитъка, е обичаят риненки. Бих се обзаложила, че той е характерен само за Горна Манастирица, заради преселените балканджии, но бай Ради твърди, че е характерен за Борово, като благословията на водача на групата се е произнасяла само в Горазд. Обичаят със сигурност е записан през втората половина на ХХ век, когато различията между обредността на балканджии и хърцои не се пазят. И така – риненки в Борово се правели на 14 срещу 15 януари, през нощта след 23,00 часа.
 Младежи на възраст от 16 до 20 години (не е подчертано, че става въпрос за ергени), предвождани от цигулар, обикалят къщите, чистят оборите, свирят и пеят. Събраният боклук изхвърлят на торището. Стопанинът ги посреща с топла ракия, а водачът на групата благославя за здраве на добитъка и берекет на дома. И за автентичността на благо-словията на водача на групата в Горазд не съм сигурна, като помня какво беше отношението към езика на фолклора в годините на социализма, затова цитирам само част от текста:

Наздраве бе, чорбаджи!
Да пием за трапезата,
за стопанин и стопанка,
Господ здраве да им дава.
Амин бей.
Наздраве бе, чорбаджи!
Да пием за коне здрави,
за кобили, за кончета,
за биволици, за малачета,
за стопанин и стопанка.
Господ здраве да им дава.
Амин бей.

Всъщност благословията на риначите има стойността на благословията на станеника, затова има тръгване в сакралното време на нощта, символично преодоляване на препятствия от отвъдното и придобиване на правото да се вещае/желае или завоюва благословия за добитъка, който за българина е почти толкова скъп, колкото и децата му, особено воловете.
В книгата на бай Ради е запазено именуването на религиозните празници и със светски названия, като Бабинден/Ден на родилната помощ; Трифон Зарезан/Ден на лозаря. Любопитно е да се знае, че в близкото минало Ивановден в Борово бил наричан Ден на младото семейство. Името има връзка със следсватбените обичаи, макар че, вероятно при записването, тя е била изгубена. Липсва указание за това и в записаните сватбени традиции. Следва обаче най-любопитната за мен информация, че мъжете в Борово имали традиция на този ден да нарекат някого Иван. Нареченият Иван, независимо от рожденото му име, бива заведен на чешмата, окъпан за здраве и след това отведен в кръчмата, за да почерпи. Освен това, твърди бай Ради, обичаят бил към чешмата/кръчмата да бъде заведен първият срещнат по улицата мъж.
В домовете на истинските Ивановци ходели с гъдулар, като им носели за подарък топла пита. Не питам: „Защо?“, знам отговора: „За здраве“. Струва ми се, че този обичай не е късна мъжка измислица, за да се намери кой да почерпи. Обичаят е много древен, някога из селата ходели момци, които къпели всички Ивановци. Те имали правото да къпят и по-заможните българи, а през турското робство - бейовете и пашите. Т. нар. "къпачи" не подлежали насъд, ако изкъпят някого насила. Жалби срещу тях не се приемали от властта.  „В моите бележки – пише Димитър Маринов – имам много примери как къпачите са отвлекли насила българин или турчин и са го къпали на реката. Жалбите им турското съдилище е отхвърлило.” (БНР)

Интересно е да се проследи и промяната на празничната система на народното честване на православните светци само до имен ден на съименниците на светията. Най-показателни в това отношение са празниците Никулден, Игнажден, Йордановден. От богатата обредност на тези „православно-езически празници“ е останало само празнуването на деня на светеца като имен ден. (Снимка 8. Свещеник Иван Енчев на Зарезан – снимката ми е подарена от Янко Янков.)
И пак е трудно да се проследи променящата се през годините традиция. Единственият местен текст по темата, който ми е попадал, е ръкописът на местния свещеник Иван Енчев Трифонов. В спомените му Трифон Зарезан е забележителен и славен празник, празнуван почти от цялото село (или поне от всички мъже) с много ентусиазъм, с голямо веселие и радост.
„Празнуването става така: След отпуст на църква, всички млади лозари се събират на площада пред църквата и всеки си носи торбичка с пресна пита, некои баница, оварена кокошка, или свинско месо печено, но обезателно пълна бъклица или шише с вино. Камбаната след като се саберат всички ударва и Трифоновци потеглят за лозята. Старият, избран от миналата година цар лозар на лозята и свещеникът седат в неговата каруца, там те и жената на стария цар носят бохча, в която е сложен корбана, обикновено бива коч, има и един бакър празен за осветяване вода на лозята и китки от босилек. Гъдуларят засвирва марша на лозарите и потеглят всички за лозята. Има много испращачи и им пожелават за по-вече добиви за годината. Останалите лозари вървят и пеят, но още нема веселие. Има и други лозари с коне, които чакат още на лозята, като се избере новият цар, те отиват в дома на новия цар и съобщават на семейството му. Съпругата дарява по една кърпа и те пак се връщат при центъра на празненството в лозята. Всички групово или по отделно отиват на лозето си и порязват най-малко три лози, поливат орезаното с вино, почват да пият и благославят за повече грозде, след това се сабират при камъка, където ги очакват другите, начело с новия цар и свещеник. Този камък се казва камъка на Св. Трифон, има кръстовидна форма. От по-рано дошлите наклаждат огън, гъдуларят свири на хоро и играят около огъня.“
Там, при камъка, се прави водосветът, там, при камъка, се прави празничната трапеза. Веселието се сподиря с много вдигания на бъклиците, с викове „Ура!“ и благопожелания за берекет през следващата година.
Празнуването на Трифон Зарезан се променя след 1958 г., когато ритуалът се ръководи от местното ТКЗС. Пак има курбан и цели бурета с вино, но курбанът не се освещава от свещеник.
Свещеник Иван Енчев е бил достатъчно прозорлив, за да види, че празникът се е променил през годините. Понеже е свещеник, няма как от него да искаме да запише старинните магически ритуали, ако все още са съществували в началото и средата на ХХ век. Приведох текста като доказателство как през годините от народния обичай изпадат магическите елементи и празникът се свежда до следване на определен сюжет за общо веселие. (Снимка 9. Празнуване на Трифон Зарезан, организирано от НЧ „Искра 1898“ – град Борово, 2015 г.)
От няколко години Народно читалище „Искра 1898“ – град Борово възстанови традицията да се избира цар на виното. Благодарение на Мария Русева знаем основните обредни елементи. Ежегодно ритуалът се пресъздава от местните самодейци. Но читалището, водено от стремежа си да създаде общоградски празник, пренаписва по свой начин стария сюжет.
Традицията старият цар да прави курбан е видоизменена до почерпка в дома му, където се зарязват и поливат с вино лозите, обикновено асмите, и се правят традиционните зарезански корони от сухи лозови пръчки. В дома на стария цар се обявява предаването на короната на новия цар, след това всички участници се събират в ресторант, където се провежда конкурс за най-добро вино. (Снимка 10. Конкурс за вино от празнуване на Трифон Зарезан, организирано от НЧ „Искра 1898“ – град Борово през 2014 г.)
Може би примерът със Зарезан не беше подходящ, защото в неговата обредност е натрупано и много от православното разбиране за виното като част от евхаристията. На Трифон Зарезан българинът почита виното и плода на лозата. Ритуалните действия имат за цел да осигурят плодородие на лозата. От друга страна лозата е пренатоварена с безброй символи в културната история. За християнина виното стои наравно с хляба, то символизира Христовата кръв. Преди да отпие, българинът се прекръства и настройва сърцето си за благочестиви дела. Вино се отпива по време на всички ритуали: от младоженците – за любов, съгласие и сговор, от родилката – за лесно раждане, от детето – да спи спокойно и бузките му да са червени. Гробът се прелива с вода и вино, за да се умилостиви земята да не изхвърля положените в нея. Така че в ритуалното зарязване на лозата, в преливането на лозата с вино е скрита дълбока символика, която се почита от хората в различни времена и епохи.
В настоящето Боровското читалище отделя голямо внимание на два празника – Трифон Зарезан и Бабинден. Разходете се по всички села в областта, че и в страната, и ще видите, че и там е същото. Най-любопитното е, че празниците днес са сведени до Празник на Мъжа – Зарезан и Празник на Жената – Бабинден. Затова и мъжете в Борово често негодуват срещу новата мода на Свети Валентин: „Един мъжки празник имаше (Трифон Зарезан), а то жените и него развалиха, като ни карат да празнуваме по двойки“.
Местното читалище съхранява и традициите на Бабинден. Ежегодно самодейците пресъздават обичая пред боровската общественост с всички запазени ритуално-обредни елементи – поливане на бабата да си измие ръцете/къпане на бабата, гостуване в дома на бабата от жените, родили през годината, даряване на бабата, прикадяване от бабата под полите на булките за женско здраве, много деца и др.
Обредното къпане/миене на бабата всъщност носи символиката на очистването – бабата, която подпомага раждането е в досег с отвъдното, иначе не би ѝ било позволено да води новия живот на бял свят. На Бабинден измиването/къпането има очистителна функция. (Снимка 11. Бабинден – филмиране на обичая от телевизия „Дестинация България“ – януари 2015 г.)
Празничната традиция в началото на 21-ви век също е осъвременена. Ежегодно на Бабинден жените се събират в ресторанта или читалищния салон, подаряват се букети на лекарите и акушерките, кметът подарява скромна сума или подарък на майката на първото за новата година и на последното за старата година дете, родено в Борово. Това са граждански ритуали, които са част от съвременната представа за раждането като единствен начин да се съживят застаряващите ни села.
По-любопитна е традицията по другите населени места, там жените са адаптирали ритуалния момент – „Бабинден – един ден женско царство, следователно мъжете, за да се откупят, трябва да платят“. Самодейки от читалищата, едни, облечени с носии и с кукли – бебета, други – в полицейска униформа и с полицейска палка, спират на кръстовищата минаващите коли. Всеки мъж знае, че трябва да се откупи, за да не стане жертва на женското веселие. След това самодейките отиват при личния лекар и акушерката, ако все още има такава, качват ги на каруца и със смях и шеги ги водят, за да ги изкъпят на кладенеца или на чешмата. Тържеството продължава в ресторанта, горе-долу като в Борово.
Сюжетите на женското празнуване в нашите села са толкова видоизменени, че от тях е останало само свободното женско поведение, разбирано в миналото като ритуално веселие за женско плодородие, т.е. за раждането на повече деца. Къпането на лекаря и акушерката, каденето под полите на булките от магическа дейност са се превърнали в забавление. Различни времена, различни нрави! Хубаво е, че читалищата пазят старите традиции, но и създават нови, за да увличат в празнуването всички – мъже и жени, млади и стари. Хубаво е, че и в днешни дни Бабинден и Трифон Зарезан все още са големи общоселски празници.
И все пак най-ценното в читалищната дейност е съхраняването на местните традиции, още по-ценно е, ако са запазени отговорите на въпроса: „Защо обичаите и обредите са се случвали по този начин“. Разбира се, винаги може да си ги реконструираме по етнографските и етноложки проучвания, но пак няма да сме сигурни, че сме запазили напълно наследството от нашите деди. Ето защо ми се струва важно начинът на празнуването да се описва през различните времена.
в. Форум – бр. 4, 5 и 6, 2015.

Статията е писана през 2014 г., изборът на снимки е направен специално за тази публикация.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Добре дошли в Странджа!

Билките и техните магии за любов и раздяла

Бразая в селата Батин, Горно Абланово и Екзарх Йосиф